Разбрах, че днес сте в Банско да покарате ски. Любопитно. Държавата се тресе, а Вие карате ски. Наистина, човек има нужда и от почивка – тялото и умът се нуждаят от отмора. Действително, предполагам, че карането на ски е по-приятно и по-лесно от държавното управление, особено в тия смутни времена, когато няма кой да управлява, министрите ги „отстрелват” и няма кой да носи отговорност.

Карането на ски е хубав спорт, вярно скъп, но пък хубав. Укрепва мускулатурата, извисява духа, да кажем, в резултат от общението с природата. А, да, природата. Какво стана с „ЮЛЕН”, г-н Президент. Предполагам, че ще има топли прегръдки и клетви за вечна и неразделна дружба с някои собственици на "ЮЛЕН".

Да, за „ЮЛЕН” и за Пирин, и за пистите е думата, защото докато някои ходят да карат ски и да отмарят в петъчния работен ден, други ходят да протестират за парк „Пирин” и унищожаването му. Та, г-н Президент, ако може, за да не е визитата ви бадева по Банско от политическа гледна точка, и за да не остане само като мимолетен спомен от една петъчна разтухваща ски-ваканция, Ви предлагам да зададете няколко неудобни въпроса. Ако е удобно, разбира се, защото има и вариант тактично да си премълчите, и докато се прегръщате с някои ръководни кадри по и покрай пистите, да пропуснете.

А въпросите са много – на първо място какво ще се случва с новите писти и действително ли възнамеряват да изорат Пирин, да кажем например, чак горе до Тевното езеро?! После – какво ще се строи там, кога и от кого? А тези въпроси не са маловажни, никак даже, защото топлата е, мисля, все още връзката между „ЮЛЕН” и властта, да, същата онази власт, които Вие служебно назначихте.

А, и нещо друго, искрено се надявам да подбирате с кого карате ски и дружески се прегръщате по чайните край пистите, защото днес Вие сте Президент на България, а не просто турен за министър, там на някакво министерство. Намекът е очевиден, и за да не бъде голословен следва малко снимков материал, за да припомним старите времена, в които Вие пак тъй си карахте ските на Банско, докато хиляди викаха под министерските прозорци за Пирин и Витоша.

Г-н Президент, на Вас ви отредиха в тези размирни времена ролята на управляващия държавата, не доказвайте за пореден път, че сте системна грешка.

http://novinite.bg/articles/6824/Plevneliev-otkri-startovete-za-Svetovnata-kupa-v-Bansko

Понеже се чуват гласове, че не било ясно какъв е този нов ред, какъв да бъде той и може ли въобще да има нов порядък, български ред, български порядък, а не привнесен, напудрен руски, европейски, американски или всякакъв друг, нека си го кажем. Е, може и още да не е ясно какво ще бъде това, това новото, но едно е ясно – какво няма да бъде. А със сигурност то няма да бъде досегашното скудоумно, продажно, компрометирано състояние на гнусни съглашетелства, мазен либерализъм, който проповядва високи ценности и велики концепции, докато ти бърка в джоба и те краде, и те убива психически и физически - бавно и перфидно.

Носи се кухо кънтене на умряло от сегашните институции и техните влъхви под силата на камъните и народните хули. И това кънтене ще се носи, докато рухнат окончателно и безвъзвратно ги зачеркнем като един лош двадесетитригодишен житейски и държавен опит. Защото повече така не може. Институционалната и управленска импотентност трябва да заменим с институционална и управленска жизненост. Тежкият социален експеримент над българската държава и нация приключва и си отива с кухо дрънчене, кухо, защото зад фасадата няма вече нищо. Фалшивата либерална демокрация, наложено от празнодумците, от волнонаемните чужди лакеи, които две десетилетия ни облъчваха, че така е по-добре, си отива. Съвсем закономерно, разбира се, защото вместо да гради – разруши, вместо да даде – взе. Надали ще се намерят много, които да проронят и една сълза за тази фасадна утопия, която за малко да затрие държавата ведно с хората. Е, ще има и такива изроди – по философски или по материални подбуди.

Това, което беше, няма да го бъде.

Няма да бъде тази формална институционалност, самовъзпроизвеждаща се институционалност, която като рак заразява всичко, за да го задуши, да му изпие жизнените сокове и да го умъртви. Формална институционалност я наричам, защото тя се отдалечи от идеята да служи на нацията и започна да служи сама на себе си. Роди безумна бюрокрация и бумащина, която всеки ден унищожава съдби, разпорежда се, сърди се и вместо да пази и съгражда - разгради държавата, развенча идеята за държавност и от алчност се самоуби, изгонена най-безславно. Формалната институционалност е функция на беззаконието, въпреки че беше въведена именно чрез правните норми. Тя се оказа по-силна от тях и обърна процеса, превзе законите отвътре и ги нагоди към собствения си пулс. 

Формалната институционалност е крайно опасна, защото съществува сама за себе си и задушава естествените обществени жизнени сили. Иначе казано заринати сме в бумащина и в бездушието на чиновничеството. И в резултат нищо не се случва. Пример – една година сага и цяла чанта документи да узакониш нищо и никаква фирмена табела. Ако наложим този модел на всички отношения, получаваме тотален блокаж на държавата. Формалната институционалност загробва всичко творческо и задушава всеки порив за развитие и промяна на обществото. Формалната институционалност си с самодостатъчна и нищо друго не допуска да се пръкне.

В резултат блокаж на обществото, монополи, картели, олигархия, политическа върхушка, която репродуцира статукво като начин на съществуване.

И най-вече наричам сегашното състояние на държавната власт, на администрацията, на държавното управление въобще формална институционалност, защото макар и легитимни, съществуващи по силата на закона, тези институции не изпълняват основната си функция – да служат на нацията, на хората, на обществото. Поради тази причина те са формални институции, т.е. обезсмислени и тъй като общественият договор между народ и власт е анулиран, то и тези институции трябва да изчезнат, защото нямат действителна легитимност!

Поради тази причина не на формалната институционалност! Нов ред, нови правила.

Най-опасното в момента е постигане на някаква компромисна ситуация, комформистко съглашение със сегашния ред. Никакво съглашение с  измамата, с мимикрията, с досегашния политически и административно-институционален фарс. Съглашението с дявола няма как да роди светци. Всички теории, че сегашното статукво под натиск може да роди нещо добро, са абсурдни. Невъзможно е, защото това означава да се иде на преговори с мъртвец, да се постигне съгласие с нещо, което вече нацията обяви за неработещо и нелегитимно. С кои политически представители в държавната власт и с кои институции ще се постига споразумение?  Може ли въобще да допуснем да се преговаря с някой лишен от доверие, т.е. на който са му снети доверието и пълномощията да преговаря? Това пак към въпроса за обществения договор, който скъсахме.

Новият ред е свързан с тоталното отрицание на стария. Не просто с отрицание на определени лица, а с отрицанието на модела, на мисленето, на съдържанието, защото ако подменим просто лицата, но не и съдържанието, нищо не правим и нищо не се променя. Ще стигнем до формална промяна, която е също толкова абсурдна, колкото и антиподът щ формалната институционалност.

Новият ред и новите правила се налагат със сила, а не с фалшиви преговори. В този смисъл общественият натиск, натискът на улицата е единственият вариант да се наложи новия модел и новия ред. И тоя натиск не се заключава само и единствено в протести, а и в другите форми на участие на гражданите в управлението. Не обаче на някакви претоплени стари идеи, не абсурден социализъм, който ни се предлага все повече като вариант. Новият модел е налагане на нов правен ред, в който има държавен контрол, а над държавния контрол има възможност за обществен такъв. И в тази хипотеза възможният обществен контрол се заключава не в участие на тоя или оня в разни измислени обществени съвети, а в залагането на конституционна основа, правило, за произвеждане на местни и национални референдуми. Но не при сегашните безумни бариери и правила, а екс леге, по силата на закона,  държавната власт да бъде длъжна да произвежда референдуми по фундаментални обществени въпроси за бъдещето на държавата и нацията. Всичко друга е мимикрия, защото няма трезво мислещ човек, който да вярва, че когато към един административен орган тропосаме още един (това е общественият съвет) нещата ще се получат. Оттук нататък трябва ясно и недвусмислено да очертаем сферите, в които държавата не само ще контролира, но и реално ще управлява.

Не бива обаче да допускаме, че държавата като собственик е простото решение. Държавата - собственик, хубаво, но там където е собственик да има ясен контрол и публичност, а не досегашната схема на задкулисно управление през мними бордове и агенции, което означава, че представителният орган – Народното събрание, ще трябва да се натовари пряко да следи и контролира дейността. Публично обаче, а не скрито. Което пък означава, че ръководителите на съответните структури следва да се избират и управляват от НС, а не от Министерски съвет.

Новото е обратното на досегашния идиотски либерализъм – либерализъм в икономиката, либерализъм в правото, в държавните работи въобще. Парадоксално, виновниците за фалита на старата система – либералните гурута, днес нагло ни дават съвети за промени. Палачът изказва съболезнования на жертвата. Връх на цинизма. Свръх либерализмът, наложен къде нагло, силово, къде перфидно във всички обществени сфери, е причината на всички причини за колапса – от беднотията до властващата в момента простащина сред хората. Защото либерализмът отвори широко вратите за всички изродявания, за всички отклонения, ненормалщини и индивидуални приумици, които пък пак същият либерализъм превърна и в норми на поведение. Поради тази причина днес може да бъдеш убит при грабеж, но не можеш да застреляш грабителя под страх от наказание лишаване от свобода. Каква е тая система, в която извергът, изродът, престъпникът, извратеният имат повече права и възможности от нормалния, от жертвата.  Тази система се нарича философия на либерализма - апологетът на всички уродства!

И като тръгнем от примера за грабителя, който може да те граби, а ти не може да се защитаваш, стигаме до положението на държавата, при което тя може да бъде грабена, разсипвана, дезинтегрирана, но не може да бъде защитавана. Защото пасивността е възприетата норма, а статуквото основен принцип.

И един пример с „пазарната икономика”. Проглушиха ни ушите с нея, но тя не сработва навсякъде, защото има сектори, които не могат да съществуват нормално при пазарни принципи – естествените монополи. Там трябва обществен контрол, а собствеността да е в държавата. Освен това над цялата схема на пазарната икономика трябва все пак контрол, защото всеки икономически субект, който се види малко по-силен от другите, се мъчи да направи монопол или картел. Толкова за саморегулацията на пазара. Същото е и в държавата – преяждането с власт води до политически сътресения и преялият с власт пада, защото или трябва да прави диктатура, или да падне. Общо взето либерализмът това проповядва – трай и се надявай!

Нищо подобно, стадното оскотяване, което наричат иначе либерализъм, трябва да бъде премахнато из корен. Той доказа, че не работи, доказа, че е практически несъстоятелен и философски укорим. Следователно да се маха.

Антипод на социалното и държавното извратяване е само национализмът – пресметлив политически подход, който да изпълни основната задача. А тя е оздравяване на държавата и връщането на управлението щ в ръцете на нацията. Не на анархо-болшевишки модел на управление на най-кресливите. И да трябва ред – ред на улицата, ред в къщи, ред в държавата – ясен, йерархичен, видим. Всичко друго е декаданс. А след декаданса следва смърт - на нацията, на обществото, на държавата.

Нов ред, нови правила!

И никакви преговори с фалиралия либерализъм.

ГЕРБ и Борисов паднаха, ЧЕЗ, ЕВН и Енерго про обаче не. Парадокс най-страшен, тия които запалиха чергата на властта, докато не изгоря тотална и остана само пепел, се спасиха. Спасиха се защото резултат от проверките все още няма, ДКЕВР даде задна и заяви, че всъщност лицензът няма да бъде отнет (за ЧЕЗ става въпрос, за другите държавната власт така и не каза), обаче проверявали и ако имало основания и, забележете,ЧЕЗ се съгласели, можело с цялата евентуалност да бъде взет лиценза. Простотия най-страшна! Нарушения има, със сигурност има и извършени документни престъпления, защото няма как отчетите за инвестициите и разходите да не са подправяни. Сигурно е, защото ако описаните инвестиции ги имаше, нямаше да спира токът по 10 пъти на ден и напрежението в мрежата да играе.

Да, ама не. Властта падна, но не и ЧЕЗ. Беше пропуснат изключително удобният момент това ЕРП да бъде хванато за гушата със същата желязна хватка, с която се е вкопчило в гърлата на своите клиенти и в гърлото на държавата, разбира се. Стана ясно, че от ЧЕЗ явно откачване няма да има. Трагичното е, че държавата фалира и тотално се провали, капитулира пред една въшлива частна компания – не РВЕ, не Веолия, които са транснационални компании, а пред пиклива държавна чешка фирма, която забележете навън има най-голям дял от приходите именно от българския си бизнес. Тотална властова импотентност. Големите „мъжкари”, които тука бият и се разпореждат, станаха за смях пред  чешките спекуланти. ДКЕВР пък тотално млъкна. И грам гръбнак не показаха назначените чиновници. Когато видяха, че властта си отива, предпочетоха да си кютат, да мине бурята, пък току виж в настанала патаклама бъдат позабравени още няколко месеца да комисарстват.

Действително нашите институции са тотално обезсмислени. След като с ЧЕЗ не можаха да се оправят и след скръцване със зъби от Прага подвиха опашки, по-добре без тях. Поне едни хрантутници по-малко - за ДКЕВР става въпрос. Файдата от тях е нулева – доказаха, че са прости администратори на входящи и изходящи документи. Съвсем отделен е въпросът, колко конфликти и интереси ще изврят от тая комисия. Бившият й председател Семерджиев вече е следствен и обект на засилен интерес от НАП. Предишната седмица пък внесохме от ВМРО сигнал до Комисията за разкриване и предотвратяване на конфликт на интереси сигнал. Оказа се, че членът на ДКЕВР и временно и.д. председател Андон Роков имат брат, който е съдружник в адвокатска кантора, обслужваща „Софийска вода „ АД, чиято дейност се регулира и контролира от ДКЕВР. Просто скандално. Кой знае още какво има да излиза?!

Пълен провал на държавността. Очевидно се разчита сега тежестта да падне върху политическите събития и ЧЕЗ, примерно, никой няма да ги закачи. То май така и ще стане, ако не се опомним и чрез силен натиск от улицата не принудим все пак ДКЕВР да натисне ЧЕЗ. В крайна сметка основната цел на този етап е да се изтикат монополистите – т.е. да развалим договорите на ЧЕЗ, ЕВН и ЕНЕРГО ПРО, за да получим най-сетне нормално електроснабдяване на поносими цени,. За два месеца е ясно, че политическата система няма да я сменим, колкото и да ни се иска, но в този срок при действащ ДКЕВР поне лицензите на ЕРП-тата могат да паднат.

Признавам, че е някак наивно да вярваме, че безличната и безхарактерна ДКЕВР ще взема някога най-накрая да свърши нещо полезно. По-скоро уличният натиск над служебното правителство може да принуди същото  това правителство да натисне ДКЕВР. Едно е сигурно, без уличен натиск ДКЕВР нищо няма да свърши, даже напротив, оставени сами на себе си може и още бонуси да им гласува тихомълком. В тази връзка напомняне към стопанските потребители – от февруари месец 2013г. има нова добавка към фактурите – за реактивна енергия. Дявол знае какво е това, но и това ще го плащат стопанските потребители! Вдигат им се разходите, те пък вдигат цените за нас потребителите. Безумие, безумие, страшно безумие. Държавата, ведно с хората, е в хватката на ЕРП-тата  и измъкване няма. Слушам разни плужеци обясняват колко скъпо щяло да струва. Неустойка голяма имало. А ние пък сигурно претенции нямаме. Въобще очевидно е, че ако се разчита на волята на настоящите политически мишоци, нищо няма да се промени. Нито БСП и съпридружните им ДПС, нито партията на Кунева, нито пък ГЕРБ с царедворците им от РЗС или СДС, ДСБ и тн. някога ще се обърнат срещу частните монополи, които създадоха. Те няма да реформират и държавните, защото който и да дойде на власт се лови за яслата им, защото това е философията им, така са свикнали.

И докато политическата помиярщина се облизва за следващ мандат – тракат на калкулаторите мандатите и кроят новата следизборна коалиция, чешката държава ни даде нагъл урок по национална политика. Когато се заговори, че ЧЕЗ ще изяде дървото, чешката изпълнителна власт врясна на умряло, размаха плашилото „Брюксел” и откровено заплаши, че щяла да ни даде под съд (вероятно „Европейският съд в Люксембург”), че не сме спазвали собственото си законодателство. Чешкият президент пък от натягане обвини изпълнителната власт в Чехия, че не защитава достатъчно интереса на ЧЕЗ. Ха, де!  Самата ЧЕЗ е разследвана в Чехия за жестоки злоупотреби, разследвана е и за неизгодни сделки в Албания, но това не пречи на чешката власт да брани до последна капка кръв интересите на собствената си компания в България. За нас това е цинизъм и недопустим външен натиск над българските институции. За Чехия е въпрос на национална политика. Разбира се, няма оправдание за чешката наглост, даже според мен ЧЕЗ трябва да бъде даден за разследване на ЕК и ОЛАФ. Ако това, което подозирам е и 1% вярно със сигурност ЧЕЗ е укривала приходи чрез фиктивни инвестиции, надписани командировъчни, фиктивни договори за външни услуги и всякакви други договорни еквилибристики, скандалът и наказателния процес няма да се разминат на ръководните кадри на ЧЕЗ и тук, и в Европа. А данни за подправяне на отчети, данни, оттам укриване на обороти има и сега. При един прост анализ на отчетените инвестиции с реално направените такива ще има големи несъответствия. С голяма вероятност е неточна и балансовата стойност на ДМА, т.е. отчета се различава от действителната им стойност. Открит е и въпросът за разходи, които са признавани за инвестиции, без да имат характер на такива (пословичните джипове, командировки, разходи за консултантски услуги, за представителни и други). Въпроси много, отговори малко, но подозрения много. И това само за ЧЕЗ, за ЕВН и Енерго Про мътилката е още по-голяма.

  Ако трябва да направим обобщение, изход от ситуацията има и той е силен обществен натиск , по-точно уличен натиск, докато ДКЕВР си свърши работата. Пренасянето в момента на разговора за цялостна смяна на политическата система е далечната цел – тя няма да се случи тази, другата или по-другата седмица, докато гоненето на ЧЕЗ е задача, която на всяка цена трябва да се случи. И като казвам ЧЕЗ, имам предвид и другите две маймуни на клона на енергоразпределението. Гоненето на ЧЕЗ ще бъде първата и знакова победа срещу политическата ваклханалия. Падне ли ЧЕЗ, после пада и олигофренският стар политически ред. Пътят на новия политически ред  минава през трупа на ЧЕЗ, ЕВН и Енерго про. Другото е празна философия и логорея. Действия, а не думи! В неделя пак на барикадите!

*Заглавието е лозунг от протест на ВМРО срещу ЧЕЗ през 2010г.

„Традиционната десница”, ако приемем това понятие с цялата му условност и същностна празнота, представлявана от СДС, ДСБ и ЕНП на Капон, бодро и недвусмислено се нареди в лагера „Против”. Забележете, на тези стожери на демокрацията, демократичните процедури, борците срещу тоталитаризма и комунизма, бранителите на либерализма и плурализма пяна им изби да обясняват, че…няма нужда от референдум. Т.е. баш демократите се обявиха против най-демократичната процедура измислена някога. Колкото тъжно, толкова и комично. Разбира се, аргументите на „традиционните десни” почиваха на най-абсурдния възможен тезис – нямало смисъл, щяло да струва скъпо. Ами демокрацията е скъпо нещо, нуждае се от инвестиции и развиване, което елементарно струва пари. Да отменим и изборите, защото излизат скъпо! Някои представители на фамозната „дясна” каста стигнаха дори по-далеч – хората не можели да направят информиран избор. Т.е. те са най-умните, а някъде долу сме ние тъпунгерите, от които се иска само да слушкаме. Да, ама не. Категорично не приемам тезата, че ѕ от тая камарила е по-информирана. Размахването на папки и доклади не издига интелектуалното ниво, а по-скоро бюрократичното. За сведение на триумвирата СДС-ДСБ-ЕНП в съвременния свят има най-разнообразни начини за снабдяване с информация. Най-малкото всеки може да седне зад компютъра и да прочете нещо в Интернет. И нещо друго, не е работа на хората да разбират от всичко,а е работа на политиците и експертите да обясняват. В крайна сметка никой, колкото и да е умен и информиран, не може да изземе изконната власт на суверена, т.е. на българския народ, да избира и сам да определя развитието на обществото и на държавата. Всъщност, на някои доста им се ще да изземат цялата власт за по-удобно. Познанието не е запазена територия само за подобни мумии на прехода, слава Богу. В резултат от провалилия се напън „демократите” изцяло да отрекат, изначално да отхвърлят допитването до народа (вероятно като строго недемократично-как така ще питат хората?!) се сформира ударна бригада. По-точно две ударни бригади –на СДС и ДСБ в един инициативен комитет и на ЕНП на Капон и на Касим Дал във втори инициативен комитет. И двата в лагера „Против”. И тук възникват няколко въпроса. Първо от кога десни партии са против развиването на ядрената енергетика. Това е запазена марка на зелените организации, които определено имат ляв уклон. Сгромолясва се митът за традиционните десни, които както се вижда никакви десни не са, ами май направо са олевели (трети кандидат за регистрация като ИК „против” бяха представители на партия „Зелените”). Яростното им пискане срещу мащабен инфраструктурен проект, който означава милиардни инвестиции, работни места и огромна добавена стойност за държавата, т.е. завъртане на икономиката, е непонятно. Вероятно зад цялата кавалкада простотии се крие безкрайно малоумното убеждение, че демократично е да си против Русия, като еманация на цялата дясна философия в България. Но радетелите на тази идиотщина, синя идиотщина по-точно, някак забравят, че откровено десните западноевропейски правителства никак не се свенят да работят и развиват мащабни икономически проекти със същата тази Русия. Т.е. цялата идейна концепция на СДС и ДСБ против нови ядрена централи се крепи на безумието, че били руски проекти. Както някой сполучливо наскоро отбеляза – ако проектът беше на американската „Уестингхаус” -  тези, които днес са против, щяха да бъдат най-горещи привърженици и защитници на идеята. За ЕНП и Капон пък имам и допълнителна теза – че в политическия си съюз с лицето Касим Дал, всъщност инициативният комитет на Капон защитава турския национален интерес да превърне България от енергиен доставчик в енергиен вносител. И,о, изненада, ще внасяме ток от Турция, от турските реактори по руски проект. В едно предаване самата Капон стигна до отчайващия за трезвото съзнание извод, че нищо лошо нямало в това да си вносител на електроенергия. Теза, която граничи с помрачение на съзнанието поради простия факт, че вносът те прави зависим и изсмуква доходите на населението към външни икономически субекти, в случая турската държава.

В резултат на целия водевил някои титани от посочения лагер „Против” изведнъж се загрижиха за енергийната независимост на България. Не съм чул държави с развита ядрена енергетика да са зависими, не съм и чул и за държава с развита ядрена енергетика, на която не й се чува гласа. Разбира се, по логиката на енергийните гении с вятърници мелници и фотоволтаици ще развиваме индустрия, теза, граничеща с остро, трайно психично разстройство на съзнанието. Както наскоро отбеляза един коментатор – и туризъм да развиваме пак ни е необходимо енергийно обезпечение. На фона на това Капон най-нагло заяви, че никакъв проблем нямало, задето щели сме да внасяме ток от Турция. Бяга ми икономическата логика от износител да станеш вносител и нетен донор, нетен платец на чужда икономика, най-вече пък на нещо незаменяемо като електроенергията. Говорят за енергийна независимост, а ни тласкат точно към такава, защото ако дойде ред на внасяме Румъния и Турция едва ли ще се свенят много-много да ни извиват ръцете. Това само затвърждава подозрението чии интереси защитава така бойко Капон.

Не по-малко шизофренична е позицията на ГЕРБ, т.е. липсата на константна позиция. Първо беше тезата, че ще строим „Белене”, после беше решението, че прекратяваме проекта – тоя гьол, ако цитираме премиера. После беше тезата, че от референдум няма нужда, за да се стигне до заключението, че референдум ще има, но с нов въпрос. И новият въпрос дойде, разбира се в нарушение на закона – беше изменен смисълът на въпроса, при това изначално. След това изведнъж в правния мир се пръкна нещо като нищо, което никой закон не го регламентира. ЦИК измъдрува, че 76-те народни представители от ГЕРБ и те трябвало да участват, нищо че към момента на това становище нямаше, а и сега няма, инициативен комитет с алтернативна позиция. Но, така е, администрацията обича управляващите. Преди няколко дни станахме свидетели на поредния идеен лупинг – сега позицията на ГЕРБ е да се гласува с „Не”, т.е. от радели за развитие на ядрена енергетика по незнайни идеологически заключения се превърнаха в противници. И тези хора ще ни говорят за липса на възможност за информиран избор, след като на две седмици си менят мнението диаметрално. Пяна им излезе на устата да обясняват, че не са против развитието на ядрената енергетика, но проектът бил скъп и се лансираха едни безумни цифри в милиарди, които са далеч от действителността. И докато обясняват колко скъп бил проекта, преразпределят милиарди през бюджета. В същото време тихомълком възложили на „Уестингхаус” за 999 000 евро едно нищо – проучване и анализ за изграждане на нови мощности на площадка Козлодуй , което всъщност представлява един топ хартия с обща информация без грам конкретика. И отговорът със сигурност ще бъде – може, просто „Уестингхаус” трябва да вземе едни пари, което с консултантски договори става най-лесно.

В сагата избуя и друг колоритен образ – на партията на Меглена Кунева, които понеже нямат позиция, достигнаха до идеята за бойкот на референдум. Много демократично, няма що. В същото време е и доста слабоумно, защото призовават гражданите да се откажат от правото си да управляват държавата и да определят насоката на енергийната й политика. Нормално е да има хора с позиция „За”, нормално е да има и такива с позиция „Против”, но не е нормално да призоваваш хората доброволно да се откажат от правото си на избор. Отказът да се гласува, политическа кампания да се бойкотира демократична процедура като референдума, е всъщност пряка агитация към отказ от граждански права. Недоумявам чий вятърничав пиар мозък е дал съвет на куневите партийци храбро да се обявят в полза на доброволен отказ от граждански прав. Чудно ми е на изборите за народни представители дали пак ще бойкотират или тогава ще участват и ще агитират в своя полза в борбата за гласа народен. Всъщност това шизофренно състояние на въпросната политическа сила е лесно обяснимо – няма как да бъдем „За”, защото автоматично попадаме в графата „и други”,  подкрепящи позицията „За” на референдума, а и г-жа Кунева трудно ще обясни как е за развиване на ядрената енергетика при положение, че участва като преговарящ с ЕС в бастисването на 4-те блока на АЕЦ „Козлодуй”. Няма как да бъде и „Против”, защото това означава да се нареди до всички онези, от които искрено се гнусят и дистанцират – ДСБ, СДС, ГЕРБ. А и не върви да се влееш в този хор, защото пак ще се изгубиш в графата „и други”, поради закъснението да се яхне вълната в началото. Въобще някой знае ли позицията на въпросната партия на Миглена Кунева по въпроса за ядрената енергетика? Предполагам не. Няма и как да се разбере. С оглед на вероятните горни съображения г-жа Кунева днес бойкотира участието на националния референдум на 27.01.2013г. Целта е ясна – с тази политическа поза да изпъкне над  счепканите два лагера в борбата за десет минути медийна слава по сутрешните блокове на телевизиите. Съвсем отделен е въпросът, че бойкотът на референдума обслужва тези против, защото бойкотирането в действителност помага на тях – поради заложеното в закона условие за минимално участие на избиратели спрямо предходните избори  за народните представители. Т.е. Кунева е всъщност „Против”, но не смее да си го каже. То и е логично да е против, предвид действията й по казуса „Козлодуй” в преговорите с ЕС.

Истината е, че всички инициативни комитети, регистрирани в защита на алтернативна позиция, т.е. „Против”, са такива по конюнктурни, тясно партийни цели и мотиви. Единствените идейно убедени, последователни в тезата против ядрената енергетика въобще са зелените, но на тях пък им отказа регистрация поради липса на необходим минимум подписи в подкрепа на инициативния им комитет. Това, всъщност, превърна лагера „против” в една сбирщина от конформисти, които следват някакви свои, вътрешни интереси.

В крайна сметка всеки, след като има избирателни права, се предполага, че сам си решава. Задължително обаче е да решиш, защото липсата на позиция и пасивността означава съгласие със статуквото, а ако има единно мнение за нещо в обществото – това е, че сегашното положение със сигурност трябва да се измени.

В неделя, на 27.01.2013г., аз ще отида, за да гласувам с „ДА”. 

Все пак се затвърждава убеждението, че бавно но невъзвратимо се насочваме към идеята за либерализация на налаганите наказания за извършени престъпления. Становището на вицепрезидента от края на миналата година само доказва това. Фактът, че идеята беше лансирана първо, а и директно от вицепрезидента, показва, че Президентството активно ще се намеси в дебата, който вероятно предстои да се разгори в Народното събрание при очакваното приемане на нов Наказателен кодекс.

Перспективата за по-либерален режим е леко стряскаща -  най-малко за тези, които са пострадали от престъпление. Анонсира се идеята, че наказанието доживотен затвор без право на замяна е: „ нехуманно и конкуриращо се тежко, нечовешко и само репресивно със смъртното наказание. „ Като чуваме този аргумент придобивам усещането, че посоченото наказание се налага на невинни, порядъчни граждани, а не на престъпници (в това число и рецидивисти), извършили изключително тежки престъпления. Както е добре известно доживотен затвор без право на замяна се налага за съвсем малък кръг тежки, умишлени престъпления, които се отличават с висока степен на обществена опасност. Нещо повече законодателят ги е определил като особено опасни – чл. 37, ал. 2 от НК. Т.е. вдигната врява от вицепрезидента и пригласящият й в НС…Любен Корнезов от БСП е напълно излишна, че даже и опасна. В себе си самата тема носи друг, скрит, заден смисъл – подготвяне на почвата (обществена, медийна и всякаква друга) да се върви въобще изцяло към силна и постъпателна либерализация на системата на наказанията и режима на тяхното изтърпяване. Не случайно фишекът беше пуснат в края на 2012г. – през настоящата 2013г. по плановете на НС следва да се приеме изцяло нов Наказателен кодекс и като нищо редица престъпления ще бъдат квалифицирани, съответно кодифицирани с по-ниска от сегашната степен на опасност, а оттам следват и по-леки наказания. Това пък означава, че други престъпления, сега определяни и нормативно закрепени като леки, въобще може да отпаднат, т.е. няма да бъдат наказуеми, действието или бездействието няма да бъдат определени, обявени от закона за престъпления. Имам неприятното усещане, че редица деяния, характерни най-вече за т.нар. битова престъпност, ще отпаднат от пределите на новия НК, защото сегашната действително показва тоталната неспособност на МВР, обвинението и съдът да се справят с битовата престъпност. Пример в тази насока е просията например. Нищо, че това е организиран, криминален бизнес за десетки милиони евра тук и в Европа, нищо че това е престъпна дейност, съпътствана от извършването на други, много по-тежки престъпления – трафик на хора, телесни повреди и т.н.

Именно поради това съзирам една планирана кампания в подхвърлянията за отмяна на наказанието доживотен затвор без право на замяна. Една кампания, която да ни отведен до крайното заключение, че следва да прилагаме много по-либерален, лек режим на системата на наказанията. Не от скоро се чуват гласове за намаляване предела на наказанието лишаване от свобода – максимумът да бъде намален до 15г. например, повечето наказания лишаване от свободата за леки престъпления да бъдат заменени с наказанието глоба и т.н.

Самата концепция ми се струва доста опасна. Чуват се дежурните аргументи за хуманност, човечност, без да се държи сметка, че става въпрос за извършени престъпления. Този философски дух на разсъждения е далеч от реалността, защото зад фразите  „хуманност”, „човекът като ценност” и т.н. не стои нищо. От другата страна стоят всички онези пострадали от престъпления и техните близки. За тях никой не държи сметка и от тях и техните съдби некой не се интересува.  Следва да отбележа, че по-лек режим на наказания за някои престъпления може да има, но в никакъв случай насаждащото се все по-силно становище, че нашата наказателноправна система е рестриктивна, тежко репресивна и най-вече неотговаряща на модерните тенденции. Настоящият зверилник, който за съжаление представлява днес нашата България, в който реда и сигурността на обществото и отделните граждани са мимикрия и пожелателни изречения в Конституцията и нормативните актове, едва ли може да бъде уреден с либерален наказателен режим. Да оставим либерализма на Европа, която е на път да се удави в него. Високите критерии за хуманност, каквото и да означава това, към престъпниците по затворите може да са приложими в добре уредената Белгия и в Холандия, но едва ли са адекватни тук. В този смисъл, за да си опазим двора и държавата, по-добре поне един път да се лишим от бюрократичните достижения на брюкселската либерална мисъл и да затегнем режима.

Вместо да се намаляват наказанията и да се смекчава наказателната репресия чрез премахване на тежките наказания, трябва да направим точно обратното. Все по-силно е усещането, че липсва каквато и да е адекватност на налаганите наказания спрямо състоянието на обществото. Не случайно социолозите отчитат сред хората „усещане за дефицит на справедливост”. Не е далеч от истината. Обикновеният български гражданин действително е незащитен, несигурен и е с пълното съзнание, че това е така. В някои части на „европейска” България е въпрос на време да бъдеш окраден, ограбен, набит или убит. Не случайно говорим за зверилник. И в цялата тази ситуация отиваме на най-голямото безумие да декриминализираме определение деяния, да намалим по вид и степен наказанията за други, за да стигнем до високите критерии на хуманно отношение към отчайващи рецидивисти например.

Категорично не мога да се съглася с тезата, че правата на осъденият с влязла в сила присъда престъпник са по-големи или равностойни на правата на неосъждания, на пострадалия например. Парадоксалното обаче е, че това се случва.

Пак се връщам на темата за доживотния затвор без право на замяна – вицепрезидентът Попова заявява: „ Наказателното право предвижда едно наказание, за което няма надежда, човекът не се отчита като ценност, липсва перспектива". Човек добива усещането, че доживотния затвор без право на замяна се раздава като наказание под път и над път за всякакви престъпления. Създава се внушението, че ние трябва силно да се загрижим за душения мир и ценността и перспективите на осъдения с това наказание. Въпросът обаче е, че то се налага за особено тежки престъпления като изключителна мярка, а не по правило за всички тежки престъпления. Това ще рече, че по интензитета на извършване, по своята жестокост, по своя характер, резултат, начин на извършване въпросното престъпление е изключително, откровено дръзко и крайно обществено опасно. В този смисъл то се налага за престъпленията измяна, предателство по чл. 100, 102, шпионство, диверсия, квалифицирани убийство по чл. 116, грабеж по чл. 199 ал. 2, по чл. 356е, ал. 2, престъпленията против мира, престъпления против законите и обичаите за водене на война, геноцид и апартейд. Видно е, че пределите на действие на наказанието са стеснени и очевидно освен квалифицираното убийство по чл. 116 и грабежа по чл. 199, ал. 2 няма изглед да бъде приложено в настоящата действителност. Това само подсилва съмнението, че тръгвайки от отмяната на доживотен затвор без право на замяна, ще продължим с отмяна на доживотния затвор като наказание и с намаление на пределния размер на наказанието лишаване от свобода.

Беснеещият експериментален либерализъм в наказателната материя е опасен. Не случайно в теорията се набляга на двете функции на налагането на наказанието (санкцията) – специалната и генералната превенция. Специалната е ясна – да превъзпита дееца занапред да се въздържа от противоправно поведение (в частност извършването на престъпления). В генерален план категоричността, размерът и еднаквото прилагане на предвидените санкции служат за социален буфер пред обществото – всички останали да се въздържат от извършването на престъпления с оглед на последиците, които ще претърпят (наказанието). При условие че либерализираме режима, то за каква генерална превенция можем да говорим въобще. Доживотния затвор без право на замяна не давал надежда на осъдения. Последната грижа следва да бъде има ли, няма ли надежда осъденият на доживотен затвор без право на замяна. Той получава тази присъда за умишлено, особено тежко деяние, а не току така. Всъщност в основата си този спор датира още от времето на приемането на първите наказателни закони в следосвобожденска България. И именно тогава д-р Константин Стоилов заявява, че нуждите на обществото надделяват над доктриналните разбирания в наказателноправната наука.

Не маловажен аспект е и сигналът, който се дава към обществото – че търпимостта към извършването на престъпления става все по-голяма, защото всъщност намаляването на размера на наказанията и отмяната на най-тежките наказания означава точно това.

Следва да вървим в посока на засилване на наказанията за тежките престъпления (минимум и максимум), изключване на възможността да се пада при такива деяния под минимума. Същевременно за леките престъпления с ниска обществена опасност следва да вървим в посока замяна на наказанията лишаване от свобода и глобите с общественополезен труд. Логично следва да бъде разрешен и въпросът с рецидивите и опасните рецидиви, защото случващото се показва, че рецидивът като явление, институт не се решава със сегашните мерки.

Престъпността, или по-скоро нейната плавна ескалация през годините, не може да бъде овладяна с леки наказания, либерализъм и упование във вътрешната доброта на човека, както ни се предлага. Ред се създава и се пази със санкции. Степента на тяхната строгост е обусловена от настоящото състояние на обществото. В среда, в която престъпленията са начин на живот за цели групи, в среда, в която има дефицит на справедливост и усещане за безнаказаност, либерализацията на наказателния закон е покушение срещу обществото.