От ВМРО се обявихме категорично против опитите му да играе с парите за пенсии от т.нар. „Сребърен фонд”.  Против тази идея се изказаха различни политици и експерти, дори се стигна до остра реакция от БНБ и не съвсем дипломатично писмо по въпроса от Европейската централна банка. Въпреки сериозния обществен отпор, позициите на Дянков пред самия министър-председател явно са толкова големи, че мнението на мнозинството българи не е меродавно за него. Действително оказа се, че Дянков е благоволил да си преправи законопроекта за „Сребърния фонд”, но само частично. Иначе казано – аргументите „против” може и да са верни, но той ще прави, каквото си е наумил, и това е. Със санкцията на премиера, който – както знаем – обича еднолично да ги решава тия работи.

Въпросът е, че най-накрая премиерът ще трябва да се обяснява кое, защо и как. От него очевидно ще се търси сметката защо плащанията от „Сребърния фонд” ще се отложат за необозримото бъдеще – 2028 г. Както посочихме от ВМРО, това реално означава, че парите за пенсии се превръщат в поредния фонд резервен за изпълнителната власт. Тя ще си ги харчи, както й харесва, най-вероятно покрай изборите, а да му мислят следващите. Фактът, че министърът Дянков беше бурно освиркан от синдикатите, може би следва да накара премиерът да се замисли, че днес дюдюкат срещу финансовия му наместник, но утре огънят може да се обърне и срещу принципала му.

С аргументи едва ли финансистът може да бъде оборен, защото на инат той си прави, каквото иска. Между другото, министърът отдавна не разчита на силата на фактите и разчетите, а обосновава тезите и идеите си с понятия от типа „вяра, надежда и ще видите, че съм прав”. Положително по-скоро му отива постът министър на надеждите, отколкото финансов министър.

При заиграването със „Сребърния фонд” от ВМРО повдигнахме и въпроса дали всъщност отлаганията на плащанията не са свързани с опити за приватизация и „усвояване” на парите от там през фонда. По закон парите от приватизация постъпват именно в „Сребърния фонд”. Самият Дянков само преди дни заговори за ненужни държавни активи, които щял да продава и с тях да вдига пенсиите. Министърът или смята да наруши закона, като похарчи парите очевидно предизборно, а не ги внесе във фонда, или има намерение да ревизира и този законов текст и да приватизира и последните парчета от държавните активи. Третият вариант е добре познатият ход да се дадат по 10-15 лв. на пенсионерите и социално слабите цигани преди избори, за да не сбъркат бюлетината. Остава висящ и въпросът кои точно са „ненужните държавни активи” и защо те трябва да се продават?

Отколешна мечта на Дянков е да продаде и Български пощи, и БДЖ. Между другото, не стана ясно кой и как определя един актив като ненужен. В преценката на Дянков по този въпрос може да се съмняваме, защото в аргументите му има много повече врачуване, отколкото логика и конкретни данни. Да се съмняваме в способностите на министъра дава основание и фактът, че за три години като номинален председател на „Сребърния фонд” той реално е на загуба. Или иначе казано, собствената му некомпетентност се превръща в оправдание за реформи.

Не можем да отминем и поредното безумие с разхвърлянето на държавни институции по цялата страна. На първо място спорен е ефектът от това упражнение. Проблемът с държавната администрация не е, че работи в София, а че работи мудно и през пръсти. А това не се решава с пренасянето на едни хора и компютрите им от столицата в друг град. Съществен е и въпросът с оперативността. „Най-важният” аргумент, който правителството благоволи да даде е, че така щели да се ползват…магистралите. Излиза, че камиони с преписки ще хвърчат от град в град, защото както знаем бумащината е сериозно застъпена в дейността на държавната машина и електронният обмен на данни се приема все още за иновация и нещо ново, страшно и потайно в коридорите на чиновниците. А иначе приоритет им е електронното правителство.

Висящи остават въпросите с преместването на държавните служители, техните семейства, увеличаване на възнагражденията им, както е по закон, и с обезщетенията им, ако решат да напуснат. Финансовият въпрос с техническото извършване на цялата операция беше с лекота коментиран от Дянков. Щял да намери пари – според едни изказвания бил ги предвидил в бюджета, нищо, че това е идея от седмица-две, а според други имал в наличност, т.е. държавата цъфти и връзва и има пари за експерименти. Съвсем логично експерти поставиха въпроса за периода на това велико преселение – очевидно няма да е за ден-два, което означава, че докато кохортите се дислоцират, администрацията няма да работи. Това, очевидно, е проблем  за гражданите и бизнеса, а не за изпълнителната власт. Най-вероятно това е поредната дянкова авантюра, която няма да се случи – също както намаляването на ДДС, смело анонсирано от него поне два пъти, както излизането ни от кризата, което беше предсказвано от него поне 3-4 пъти и т.н.

За нас финансовият министър се превръща в опасност за държавата. Парадоксалното е, че той се ползва с висшето благоволение на премиера и всяко негово поредно бомбастично предложение се приема с „Ура”. Макар да не е единственият министър, който обстрелва обществото с небивалици и безумия, той е най-опасният както за държавата, така и за хората. В него е съсредоточен финансовият ресурс и, както виждаме, по негова прищявка за едно има пари, за друго няма.  Поведението на нацупено дете не отива на един министър, нито пък инатът да е все на неговата. Отвъд това открит остава въпросът как и дали въобще ще запуши дупките в бюджета.

Незабавно премиерът трябва да озапти финансовия си „факир” преди да е фалирал и   държавата.

И за да бъде разнобоят пълен, до момента липсва какъвто и да е смислен отговор от изпълнителната власт и от управляващото мнозинство в настоящото Народно събрание.

Действително вече има внесен законопроект в парламента, а именно Закон за изменение и допълнение на Закона за държавния фонд за гарантиране устойчивостта на държавната пенсионна система. Т.е., законът за „Сребърния фонд”, както е по-популярен.

Идеята на Дянков е да плати дълга с парите за пенсии.

В действията на правителството по въпроса с плащанията по външния дълг се забелязва една зле прикрита паника. Зад маската на размахваните експертни становища (писмени и вербални), зад назидателния тон в изказванията на финансовия министър Дянков се крие вероятно уплаха, че сме пред фактическа невъзможност да покрием плащанията по външния дълг с падеж  януари 2013 г. Става въпрос за плащания в размер на 1,7 млрд. лева.

Моментната неразбория с това плащане, разбира се, е пряко следствие от действията на три правителства назад във времето, включително и настоящото.

Още за кабинета Сакскобургготски е ясно, че този дълг трябва да се плаща. Спомняме си, че тогава се реализираха излишъци в държавния бюджет, които щедро бяха прахосани, вместо да се отделят средства за въпросния дълг, например.

Идва ред на управлението на т.нар. „Тройна коалиция” – същата участ. Реализиране на излишъци, без каквото и да е действие поне част от тези излишъци да се запазят като обезпечение на въпросния дълг.

Именно в този мандат е създаден и „Сребърният фонд” (2008 г.), като според действащия закон 25% от реализирания излишък се прехвърля във фонда.

Дотук добре, но Сребърният фонд има една единствена задача -  да гарантира пенсионната система. Заделяни пари за плащане на дълга с падеж януари 2013 г. няма. Няма и защо да има.

И кабинетът на НДСВ, и последващият коалиционен триумвират ДПС – БСП – НДСВ не заделят абсолютно нищо. Най-простата логика е, че никой от нашите съвременни „държавници” няма и идея да пести пари, които да бъдат харчени от следващия кабинет (най-вероятно без тяхно участие).

Идеята на всичко това е, че този външен дълг не се е появил вчера или оня ден, а преди два управленски мандата и необяснимо е днешното пискане на НДСВ и БСП по въпроса. Къде са парите от излишъците, защо не беше създаден с част от излишъците фонд за плащане на външния дълг, а парите бяха прахосани? Наистина неудобни въпроси за днешните критици.

Би било престъпно да не напомним или дори да забравим ролята на предходните две правителства в кашата с дълга. Разбира се, това по никакъв начин не оправдава сегашния кабинет на ГЕРБ и персонално финансовия министър Дянков за факта, че от 2009 г. чак досега нищо не беше направено по въпроса.

Напротив, завареният излишък от 2009 г. беше издухан по същата юнашка схема. Бързо, но някак встрани от общественото внимание остана и стопяването на резерва на НЗОК. Фискалният резерв е стопен до около 4 млрд. лева.

Стъпки от 2009 г. насам на настоящия кабинет за заделяне на пари за плащания по външния дълг също няма.

По-малко от една година преди падежа започва паниката. Обяснява се как дългът трябва да се плати (1,7 млрд. лв.), а пари няма. Ще емитираме нов дълг, ще ползваме пари от „Сребърния фонд”. Чуха се гласове за нова ударна приватизация на малкото останали държавни активи. Въобще изказвания и контраизказвания ангро. А времето тече.

Спасителната сламка е „Сребърният фонд”. Пари в наличност, които биха могли да послужат добре на правителството, за да закърпи временно положението и да получи индулгенция до изборите. Невъзможността да се плати 1,7 млрд. лв. догодина януари означава икономически крах, а и политически такъв - не само за правителството, но най-вече за държавата, защото министрите идват и си отиват (особено в настоящото управление), но народът и държавата остават и ние трябва да плащаме както дълга, така и грешките на „държавниците“ си.

Далеч съм от мисълта за икономически или финансов анализ. Вместо да се ловим за хипотези, по-добре да се придържаме към фактите. Налице е законопроект за опоскването и на „Сребърния фонд”, защото никой не може да гарантира, че играта на Дянков с него ще доведе до положителен резултат.

И най-малкото съмнение за провал е предпоставка и достатъчно основание да не се пипат парите за пенсии от „Сребърния фонд”. И без това пенсионните фондове са на червено и им трябват непрекъснати дотации от държавния бюджет. Прахосването на средствата от „Сребърния фонд” означава пълен крах на пенсионната ни система, защото е очевидно, че от другаде пари няма как да дойдат.

Разнасят се и някакви смехотворни аргументи, че парите не били управлявани добре и фактически фондът бил на загуба. Лошото управление не е основание за прахосване на парите. А и това лошо управление е пак дело на Дянков, що се отнася до периода 2009-2012 г. Вместо да наставлява, нека даде обяснение защо е допуснал това. Предполагам виновен ще му е законът, защото най-доброто извинение за некомпетентността и некадърността е в позоваването на „лошия закон”.

Най-големият шамар за Дянков дойде със становището на Европейската централна банка -   "Това води до неравнопоставено третиране на различните инвестиционни инструменти, което може да доведе до изкривявания на пазара и конкуренцията. То поставя правителството в привилегирована позиция в сравнение с други емитенти".

Най-логичното, а и правилното решение би било да не се заиграваме с парите от „Сребърния фонд”, а да се търсят други варианти за плащания на външния дълг.

За благонравните мотиви на законопроекта - уж да се даде възможност за инвестиране в местната икономика, а всъщност буквално е написано, че зорът е да се инвестира в ДЦК. С аргумента за противното можем да запитаме Дянков защо не са се възползвали от възможността за депозити в други банки освен БНБ. Това е възможност за директно финансиране/кредитиране на местната икономика чрез банките. Че мотивите са съшити с бели конци е повече от ясно.

Друг любопитен факт е престъпното ходатайство на Националния съвет за тристранно сътрудничество и синдикатите плащанията от фонда (трансферите) да започнат не от 2018 г., както е по сега действащия закон, а от 2028 г.

Разбира се, за това със сигурност е имало „висши” съображения. Чудно ми е как синдикатите са се съгласили да дадат подобна индулгенция на правителството? По този начин предназначението на Сребърния фонд се дерогира и от фонд за гарантиране на пенсионната система се превръща в инструмент за финансиране на републиканския бюджет – запас, в който може да се бръкне винаги, когато не ти достигат пари.

За какво гарантиране говорим тогава?

Това е всъщност един добър начин, без всякаква конспиративна теория, да се завъртят парите от една бъдеща приватизация – по закон приходите от приватизация, концесии и други се внасят във фонда до 31 май на следващата година. Е, това удължаване на срока за трансфер някак кореспондира с щенията на Дянковата камарила да приватизират и „Български пощи”, и „БДЖ” например.

Ако чак след 16 години ще започне плащането на пенсии, то дотогава парите могат да се харчат (инвестират) по акъла на всеки случаен финансов министър, та ако ще и от калибъра на Вазовия Мунчо.

Отговорността, както се вижда, е само политическа, но Дянков не напира да бъде политически фактор, което му развързва ръцете да прави, каквото му скимне. Той имидж не лъска - за разлика от някои други.

И за финал нека си спомним, че Българската народна банка крайно рязко, остро реагира срещу хазартната игра на Дянков. Аргументите са повече от състоятелни:

– автоматично намаляване на валутния и фискален резерв, което ще доведе до накърняване доверието в икономиката, т.е. спад на външните, чуждите инвестиции;

-       риск от загуби за фонда, риск за изплащането на пенсиите – не случайно се замисля и предлага трансферът да се отложи от 2018 г. за 2028 г., т.е. в необозримото бъдеще;

-       явен конфликт на интереси – Министерство на финансите едновременно емитент (издател) и инвеститор ;

-       манипулация на пазара чрез изтласкване на другите участници, манипулация на доходността;

-       необосновано, рисково и неравнопоставено третиране на активите и т.н.

Крайната оценка за законопроекта на Дянков се очертава като доста негативна. В самата партия ГЕРБ има опозиция по този въпрос в лицето на Стоян Мавродиев.

Категорично този законопроект трябва да бъде отхвърлен. Игрите със „Сребърния фонд” носят риск за пенсионната ни система и поставят под въпрос въобще възможността да се изплащат пенсии. Всеки разумен човек, който няма материален интерес от сделките на Дянков, би се противопоставил на игрите с парите за пенсии.

Или накратко казано: долу ръцете от „Сребърния фонд”!

В действителност бих могъл да се съглася с една част от тезата на експерта, а именно, че Гърция беше „спасена” в интерес на частните кредитори или иначе казано на френските и немски банки, които щедро чрез изкупуване на държавни облигации са финансирали пропадналата ни съседка дълги години. Наистина т.нар. европейски лидери дадоха поредната индулгенция на Гърция, за да спасят собствения си инвестиционен сектор – никак не би било добре някоя френска или немска банка да бъде изправена на ръба на платежоспособността или направо обявена в несъстоятелност.

Съвсем отделен е въпросът обаче необходимо ли беше на Европа да бъде реанимиран един труп, какъвто във финансово и икономическо отношение е гръцката държава. Следва ли всички солидарно да плащаме за гръцкото безумие двайсет години назад и за лакомията на частните кредитори.

Въпрос на политика и на приоритети. Зад тази йезуитска фраза се крие всъщност страхът на официален Берлин и Париж частните банки да не бъдат въвлечен в капан, който лесно може да се пренесе в собствените им икономики. И тук вече става очевидно, че в сегашния формат на ЕС всеки мисли първо за собствения си …гръб. В това, разбира се, няма нищо лошо, ако ЕС беше във формат „Европа на отечествата“, а не сегашният бюрократичен конгломерат, муден и отслабен от собствената си бумащина. То е ясно, че двете силни икономики дърпат конците и ще става, каквото те кажат, икономическото превъзходство логично се трансформира в политическо такова. Не разбирам обаче защо трябваше да се играе тази игра ва банк със спасяването на фалиралата Гърция.

За мен това е едно политическо отлагане на проблема, а и замазване или по-точно отлагане на отговора на големия въпрос – как се допусна това да се случи и какво гарантира, че занапред няма да е и по-зле?! Не очаквам скоро въобще какъвто и да е отговор, още по-малко пък що-годе смислен.

Лично аз не вярвам в заключението на Уайнбърг, че при друг подход гръцкият народ щял да бъде пощаден. Примерите с Мексико и Бразилия не са удачни. Най-малкото защото Мексико например в периода на кризата, чиято кулминация е през 1982г., е с приоритетно участие на държавата в икономиката, а самата мексиканска икономика е много податлива на външни влияния. Реформата през 1982 г., за която говори Уайнбърг и в която самият той е участвал много трудно може да се нарече успешна за Мексико. Най-малкото процесите, които след това се развиват, са нееднозначни.

Всъщност, големият печеливш е САЩ – на САЩ се падат около 90% от външнотърговския оборот на Мексико, но това е съвсем друга тема. Паралелът с Гърция и гръцкото положение е по-скоро механичен, отколкото логичен.

Гърция винаги е била любимото лошо дете. По стечение на политическите и исторически реалности винаги е била добре обгрижвана – и политически, и финансово, и икономически. Сегашната ситуация е пак такава. Е да, ще трябва да си поизстрадат малко за гяволъка, но е факт, че Гърция отново беше спасена и получи поредната индулгенция да я кара както и преди. Далеч съм от мисълта, че Гърция ще спазва строга финансова дисциплина и злоупотребите ще престанат. Най-малкото няма никакви податки, че това ще стане. Да, реформи някакви ще има. Да, на някои ще им орежат някои социални придобивки, но дали ще бъде решен въпросът с харчовете и простата сметка, че не може да се осланяш постоянно на кредити и дотации.

Общо взето, гръцкият сценарий е ясен – вероятно държавата ще бъде държана на командно дишане дотогава, докато двете големи и подопечните им частни кредитори на Гърция имат интерес. Любопитно ми е дали подобно нещо ще бъде направено и за Испания и Португалия.

И тук изниква големият въпрос докога ще се вземат половинчати решения, предизвикани от безумна спекула и хитрини на дребно? Всичките критерии, регламенти и директиви, които се издават с нечувана бързина, се оказват безсилни неприложими. В случая пред гръцката хитрост. Парадоксалното е, че вместо да се отстрани тумора, той се оставя да дава разсейки.

В общественото пространство непрекъснато се говори за праг на дефицитите в държавните бюджети, за свиване на разходи и други стриктни мерки, които би следвало да водят до стабилност. Е, къде е приложено това при Гърция? Как бдителният иначе брюкселски бюрократ допусна милиардите на Европа да изтекат под формата на узо и сиртаки? Двоен стандарт, може би. Или някакви „висши” съображения, които ние, простосмъртните, не разбираме…

В сегашната си форма ЕС доказа, че не е нищо повече от една тумба, в която по-силните шамарят по-слабите (Унгария например) и раздават фандък на любимците си. Това при всички положения не е съюз. Логично е, разбира се, този, който плаща, да поръчва музиката, най-просто казано, но от друга страна защо всички останали трябва да го търпят за своя сметка? Съвсем отделен е проблемът със самовъзпроизвеждащата се бюрокрация и безумна брюкселска администрация. Без всякакво съмнения този съюз е колкото муден, толкова и слаб, т.е. много муден, много слаб. Примерът с Гърция е показателен за това как правилата не се спазват и няма да се спазват и как не трябва да се правят нещата. Е, в случая ще платим за добруването на немските и френски банкери. Казвам ще платим, защото българите също са платци, може и с малко, но внасяме.

На фона на всичко това като българи следва да си отговорим това ли желаехме и това ли е всъщност изпълнението на онези велики обещания от времето на кабинета на ОДС, през царското правителство, тройната коалиция и сегашните управляващи?! За това ли ние сме в този съюз, да дотираме гърците или други държави, докато брюкселски чиновници ни обясняват колко сме зле. Къде бяха въпросните многознайковци, когато се наливаха милиарди в Гърция и гръцката държава трупаше само дългове. Къде бяха ОЛАФ, за да установят, че в Гърция на квадрат се лъже и маже със субсидиите за земеделие примерно? Заключението е, че за гръцката мусака са виновни всички, които в годините са спали, отпускали са пари и нищо не са контролирали. Познато от нашата действителност, нали?

Лично аз не приемам такъв подход и подобна политика. Наречете го евроскептицизъм, въпреки, че с оглед на случващото се скептицизъм е слабо казано. В този си формат и така структуриран ЕС уверено върви с маршова стъпка към „Залезът на Запада”.

Може би най-добрият вариант е „Европа на отечествата’ – примат на националните държави, по-малко администрация, по малко регулация. Тогава всеки сам ще отговаря за собственото си бъдеще и няма да се повтори фарса с Гърция.  

Това са банковите такси, които под път и над път най-различни търговски банки събират за плащания към бюджета. Независимо дали говорим за плащане по наказателно постановление към фамозния КАТ, за местни данъци и такси, за държавни такси   за издаване на документ или за държавни такси събирани от съдилищата пътят ни е един – през съответния банков клон ( в повечето случаи в самата сграда на институцията). И така стигаме до парадокса за такса в размер 1 лв. за препис от съдебно решение да заплатим на „услужливата” търговска банка 7 лв. банкова такса за превод. Не звучи логично нали? Дори по правилата на пазарната икономика, защото това са грешни пари платени на банката с благословията на държавата.

И ако в областните градове можем да намерим клон на съответна търговска банка, която обслужва институцията, то какво остава за по-малките градове, където тази банка няма клон? Налице е едно странно мълчаливо съглашение между държавата, най-общо казано, и търговските банки. Да го наречем учредяване на един скрит монопол по трансфер на плащания от гражданите и фирмите към бюджета. Или иначе казано държавата иска от нас да платим, а ние щем не щем, ще платим ведно с изисканата ни такса от банката. За да не ме разбере погрешно някой,  нямам нищо против установената практика, а възразявам срещу изпълнението й.   Въпросът е не дали, а на каква цена.

Неизвестно е, защо нашата „социална” държава (социална в кавички, защото само по Конституция е такава) не урегулира тези отношения. Държавата   иска да й платим, но ни оставя на вълците с аргумента, че това са отношения между плащащия и банката. Добре, дори да е така, след като държавата ни принуждава, нека бъде така добра да регулира процеса или поне да сложи юзди на банковите такси за плащания към бюджета.

Решението е просто и не изисква умопомрачителни усилия и познания от „законотворците”. В момента действа Закона за платежните услуги и платежните системи,  според чийто текстове осъществяват своята дейност търговските банки. В чл. 49 на същия закона спокойно може да се добави текст, според който за трансфери от физически и юридически лица към бюджета (към банковите сметки на институциите иначе казано) се дължи банкова такса в размер не по- голям от…лева. Сумата я оставям на законодателя. Другият вариант е да се делегират правомощия на Министерски съвет с постановление да определя максималния размер на таксата. Той да реши колко да бъде максимума, но три лева максимална такса за превод ми се виждат много по-добре от пет или седем. Особено когато сме в условия на криза. Ако разсъждаваме по икономическата логика, то с тази мярка в гражданите и фирмите биха останали повече пари за други разходи, за потребление да го кажем, което значи повече ДДС и събран акциз например. Макар и доста опростен примерът илюстрира основния плюс на една подобна мярка.

Между другото това е въпрос, по който националния омбудсман Константин Пенчев е алармирал още преди година ( в. „24 часа”, 19.01.2011г.). Самият той твърди, че е абсурдно и несправедливо за пет лева държавна такса да се плащат 6 лева за комисионна на банката. Самият национален омбудсман има подобно предложение, но в друга посока – да се задължат институциите, когато откриват сметки в търговски банки, да уговорят максимален размер на таксите, дължими за превода.

Една такава концепция не е лишена от логика, но предвид манталитета и безхаберието, което цари, по-добре е да бъде уредена централно, в един акт, а не да даваме на договарящия с банката нов повод за корупция.

Сега имаме кредитни институции, които събират едни такси, с които си надуват печалбата, за която не съм въобще убеден, че остава в България, но това пак е друга тема. Какво казва статистиката за 10 месеца от януари до октомври 2011г. банковата система е събрала 720 млн. лева от такси или по 72 млн. лева на месец. (вестник „Стандарт”, 30.11.2011г.).

Едва ли бихме могли да изчислим без конкретни данни от БНБ например какъв е делът на таксите събрани за преводи към бюджета, но и няколко милиона да са, няма значение. По-добре е парите да останат у бизнеса и гражданите, за да се въртят в икономиката, отколкото да надуват портфейла на търговските банки.