„Традиционната десница”, ако приемем това понятие с цялата му условност и същностна празнота, представлявана от СДС, ДСБ и ЕНП на Капон, бодро и недвусмислено се нареди в лагера „Против”. Забележете, на тези стожери на демокрацията, демократичните процедури, борците срещу тоталитаризма и комунизма, бранителите на либерализма и плурализма пяна им изби да обясняват, че…няма нужда от референдум. Т.е. баш демократите се обявиха против най-демократичната процедура измислена някога. Колкото тъжно, толкова и комично. Разбира се, аргументите на „традиционните десни” почиваха на най-абсурдния възможен тезис – нямало смисъл, щяло да струва скъпо. Ами демокрацията е скъпо нещо, нуждае се от инвестиции и развиване, което елементарно струва пари. Да отменим и изборите, защото излизат скъпо! Някои представители на фамозната „дясна” каста стигнаха дори по-далеч – хората не можели да направят информиран избор. Т.е. те са най-умните, а някъде долу сме ние тъпунгерите, от които се иска само да слушкаме. Да, ама не. Категорично не приемам тезата, че ѕ от тая камарила е по-информирана. Размахването на папки и доклади не издига интелектуалното ниво, а по-скоро бюрократичното. За сведение на триумвирата СДС-ДСБ-ЕНП в съвременния свят има най-разнообразни начини за снабдяване с информация. Най-малкото всеки може да седне зад компютъра и да прочете нещо в Интернет. И нещо друго, не е работа на хората да разбират от всичко,а е работа на политиците и експертите да обясняват. В крайна сметка никой, колкото и да е умен и информиран, не може да изземе изконната власт на суверена, т.е. на българския народ, да избира и сам да определя развитието на обществото и на държавата. Всъщност, на някои доста им се ще да изземат цялата власт за по-удобно. Познанието не е запазена територия само за подобни мумии на прехода, слава Богу. В резултат от провалилия се напън „демократите” изцяло да отрекат, изначално да отхвърлят допитването до народа (вероятно като строго недемократично-как така ще питат хората?!) се сформира ударна бригада. По-точно две ударни бригади –на СДС и ДСБ в един инициативен комитет и на ЕНП на Капон и на Касим Дал във втори инициативен комитет. И двата в лагера „Против”. И тук възникват няколко въпроса. Първо от кога десни партии са против развиването на ядрената енергетика. Това е запазена марка на зелените организации, които определено имат ляв уклон. Сгромолясва се митът за традиционните десни, които както се вижда никакви десни не са, ами май направо са олевели (трети кандидат за регистрация като ИК „против” бяха представители на партия „Зелените”). Яростното им пискане срещу мащабен инфраструктурен проект, който означава милиардни инвестиции, работни места и огромна добавена стойност за държавата, т.е. завъртане на икономиката, е непонятно. Вероятно зад цялата кавалкада простотии се крие безкрайно малоумното убеждение, че демократично е да си против Русия, като еманация на цялата дясна философия в България. Но радетелите на тази идиотщина, синя идиотщина по-точно, някак забравят, че откровено десните западноевропейски правителства никак не се свенят да работят и развиват мащабни икономически проекти със същата тази Русия. Т.е. цялата идейна концепция на СДС и ДСБ против нови ядрена централи се крепи на безумието, че били руски проекти. Както някой сполучливо наскоро отбеляза – ако проектът беше на американската „Уестингхаус” -  тези, които днес са против, щяха да бъдат най-горещи привърженици и защитници на идеята. За ЕНП и Капон пък имам и допълнителна теза – че в политическия си съюз с лицето Касим Дал, всъщност инициативният комитет на Капон защитава турския национален интерес да превърне България от енергиен доставчик в енергиен вносител. И,о, изненада, ще внасяме ток от Турция, от турските реактори по руски проект. В едно предаване самата Капон стигна до отчайващия за трезвото съзнание извод, че нищо лошо нямало в това да си вносител на електроенергия. Теза, която граничи с помрачение на съзнанието поради простия факт, че вносът те прави зависим и изсмуква доходите на населението към външни икономически субекти, в случая турската държава.

В резултат на целия водевил някои титани от посочения лагер „Против” изведнъж се загрижиха за енергийната независимост на България. Не съм чул държави с развита ядрена енергетика да са зависими, не съм и чул и за държава с развита ядрена енергетика, на която не й се чува гласа. Разбира се, по логиката на енергийните гении с вятърници мелници и фотоволтаици ще развиваме индустрия, теза, граничеща с остро, трайно психично разстройство на съзнанието. Както наскоро отбеляза един коментатор – и туризъм да развиваме пак ни е необходимо енергийно обезпечение. На фона на това Капон най-нагло заяви, че никакъв проблем нямало, задето щели сме да внасяме ток от Турция. Бяга ми икономическата логика от износител да станеш вносител и нетен донор, нетен платец на чужда икономика, най-вече пък на нещо незаменяемо като електроенергията. Говорят за енергийна независимост, а ни тласкат точно към такава, защото ако дойде ред на внасяме Румъния и Турция едва ли ще се свенят много-много да ни извиват ръцете. Това само затвърждава подозрението чии интереси защитава така бойко Капон.

Не по-малко шизофренична е позицията на ГЕРБ, т.е. липсата на константна позиция. Първо беше тезата, че ще строим „Белене”, после беше решението, че прекратяваме проекта – тоя гьол, ако цитираме премиера. После беше тезата, че от референдум няма нужда, за да се стигне до заключението, че референдум ще има, но с нов въпрос. И новият въпрос дойде, разбира се в нарушение на закона – беше изменен смисълът на въпроса, при това изначално. След това изведнъж в правния мир се пръкна нещо като нищо, което никой закон не го регламентира. ЦИК измъдрува, че 76-те народни представители от ГЕРБ и те трябвало да участват, нищо че към момента на това становище нямаше, а и сега няма, инициативен комитет с алтернативна позиция. Но, така е, администрацията обича управляващите. Преди няколко дни станахме свидетели на поредния идеен лупинг – сега позицията на ГЕРБ е да се гласува с „Не”, т.е. от радели за развитие на ядрена енергетика по незнайни идеологически заключения се превърнаха в противници. И тези хора ще ни говорят за липса на възможност за информиран избор, след като на две седмици си менят мнението диаметрално. Пяна им излезе на устата да обясняват, че не са против развитието на ядрената енергетика, но проектът бил скъп и се лансираха едни безумни цифри в милиарди, които са далеч от действителността. И докато обясняват колко скъп бил проекта, преразпределят милиарди през бюджета. В същото време тихомълком възложили на „Уестингхаус” за 999 000 евро едно нищо – проучване и анализ за изграждане на нови мощности на площадка Козлодуй , което всъщност представлява един топ хартия с обща информация без грам конкретика. И отговорът със сигурност ще бъде – може, просто „Уестингхаус” трябва да вземе едни пари, което с консултантски договори става най-лесно.

В сагата избуя и друг колоритен образ – на партията на Меглена Кунева, които понеже нямат позиция, достигнаха до идеята за бойкот на референдум. Много демократично, няма що. В същото време е и доста слабоумно, защото призовават гражданите да се откажат от правото си да управляват държавата и да определят насоката на енергийната й политика. Нормално е да има хора с позиция „За”, нормално е да има и такива с позиция „Против”, но не е нормално да призоваваш хората доброволно да се откажат от правото си на избор. Отказът да се гласува, политическа кампания да се бойкотира демократична процедура като референдума, е всъщност пряка агитация към отказ от граждански права. Недоумявам чий вятърничав пиар мозък е дал съвет на куневите партийци храбро да се обявят в полза на доброволен отказ от граждански прав. Чудно ми е на изборите за народни представители дали пак ще бойкотират или тогава ще участват и ще агитират в своя полза в борбата за гласа народен. Всъщност това шизофренно състояние на въпросната политическа сила е лесно обяснимо – няма как да бъдем „За”, защото автоматично попадаме в графата „и други”,  подкрепящи позицията „За” на референдума, а и г-жа Кунева трудно ще обясни как е за развиване на ядрената енергетика при положение, че участва като преговарящ с ЕС в бастисването на 4-те блока на АЕЦ „Козлодуй”. Няма как да бъде и „Против”, защото това означава да се нареди до всички онези, от които искрено се гнусят и дистанцират – ДСБ, СДС, ГЕРБ. А и не върви да се влееш в този хор, защото пак ще се изгубиш в графата „и други”, поради закъснението да се яхне вълната в началото. Въобще някой знае ли позицията на въпросната партия на Миглена Кунева по въпроса за ядрената енергетика? Предполагам не. Няма и как да се разбере. С оглед на вероятните горни съображения г-жа Кунева днес бойкотира участието на националния референдум на 27.01.2013г. Целта е ясна – с тази политическа поза да изпъкне над  счепканите два лагера в борбата за десет минути медийна слава по сутрешните блокове на телевизиите. Съвсем отделен е въпросът, че бойкотът на референдума обслужва тези против, защото бойкотирането в действителност помага на тях – поради заложеното в закона условие за минимално участие на избиратели спрямо предходните избори  за народните представители. Т.е. Кунева е всъщност „Против”, но не смее да си го каже. То и е логично да е против, предвид действията й по казуса „Козлодуй” в преговорите с ЕС.

Истината е, че всички инициативни комитети, регистрирани в защита на алтернативна позиция, т.е. „Против”, са такива по конюнктурни, тясно партийни цели и мотиви. Единствените идейно убедени, последователни в тезата против ядрената енергетика въобще са зелените, но на тях пък им отказа регистрация поради липса на необходим минимум подписи в подкрепа на инициативния им комитет. Това, всъщност, превърна лагера „против” в една сбирщина от конформисти, които следват някакви свои, вътрешни интереси.

В крайна сметка всеки, след като има избирателни права, се предполага, че сам си решава. Задължително обаче е да решиш, защото липсата на позиция и пасивността означава съгласие със статуквото, а ако има единно мнение за нещо в обществото – това е, че сегашното положение със сигурност трябва да се измени.

В неделя, на 27.01.2013г., аз ще отида, за да гласувам с „ДА”. 

Все пак се затвърждава убеждението, че бавно но невъзвратимо се насочваме към идеята за либерализация на налаганите наказания за извършени престъпления. Становището на вицепрезидента от края на миналата година само доказва това. Фактът, че идеята беше лансирана първо, а и директно от вицепрезидента, показва, че Президентството активно ще се намеси в дебата, който вероятно предстои да се разгори в Народното събрание при очакваното приемане на нов Наказателен кодекс.

Перспективата за по-либерален режим е леко стряскаща -  най-малко за тези, които са пострадали от престъпление. Анонсира се идеята, че наказанието доживотен затвор без право на замяна е: „ нехуманно и конкуриращо се тежко, нечовешко и само репресивно със смъртното наказание. „ Като чуваме този аргумент придобивам усещането, че посоченото наказание се налага на невинни, порядъчни граждани, а не на престъпници (в това число и рецидивисти), извършили изключително тежки престъпления. Както е добре известно доживотен затвор без право на замяна се налага за съвсем малък кръг тежки, умишлени престъпления, които се отличават с висока степен на обществена опасност. Нещо повече законодателят ги е определил като особено опасни – чл. 37, ал. 2 от НК. Т.е. вдигната врява от вицепрезидента и пригласящият й в НС…Любен Корнезов от БСП е напълно излишна, че даже и опасна. В себе си самата тема носи друг, скрит, заден смисъл – подготвяне на почвата (обществена, медийна и всякаква друга) да се върви въобще изцяло към силна и постъпателна либерализация на системата на наказанията и режима на тяхното изтърпяване. Не случайно фишекът беше пуснат в края на 2012г. – през настоящата 2013г. по плановете на НС следва да се приеме изцяло нов Наказателен кодекс и като нищо редица престъпления ще бъдат квалифицирани, съответно кодифицирани с по-ниска от сегашната степен на опасност, а оттам следват и по-леки наказания. Това пък означава, че други престъпления, сега определяни и нормативно закрепени като леки, въобще може да отпаднат, т.е. няма да бъдат наказуеми, действието или бездействието няма да бъдат определени, обявени от закона за престъпления. Имам неприятното усещане, че редица деяния, характерни най-вече за т.нар. битова престъпност, ще отпаднат от пределите на новия НК, защото сегашната действително показва тоталната неспособност на МВР, обвинението и съдът да се справят с битовата престъпност. Пример в тази насока е просията например. Нищо, че това е организиран, криминален бизнес за десетки милиони евра тук и в Европа, нищо че това е престъпна дейност, съпътствана от извършването на други, много по-тежки престъпления – трафик на хора, телесни повреди и т.н.

Именно поради това съзирам една планирана кампания в подхвърлянията за отмяна на наказанието доживотен затвор без право на замяна. Една кампания, която да ни отведен до крайното заключение, че следва да прилагаме много по-либерален, лек режим на системата на наказанията. Не от скоро се чуват гласове за намаляване предела на наказанието лишаване от свобода – максимумът да бъде намален до 15г. например, повечето наказания лишаване от свободата за леки престъпления да бъдат заменени с наказанието глоба и т.н.

Самата концепция ми се струва доста опасна. Чуват се дежурните аргументи за хуманност, човечност, без да се държи сметка, че става въпрос за извършени престъпления. Този философски дух на разсъждения е далеч от реалността, защото зад фразите  „хуманност”, „човекът като ценност” и т.н. не стои нищо. От другата страна стоят всички онези пострадали от престъпления и техните близки. За тях никой не държи сметка и от тях и техните съдби некой не се интересува.  Следва да отбележа, че по-лек режим на наказания за някои престъпления може да има, но в никакъв случай насаждащото се все по-силно становище, че нашата наказателноправна система е рестриктивна, тежко репресивна и най-вече неотговаряща на модерните тенденции. Настоящият зверилник, който за съжаление представлява днес нашата България, в който реда и сигурността на обществото и отделните граждани са мимикрия и пожелателни изречения в Конституцията и нормативните актове, едва ли може да бъде уреден с либерален наказателен режим. Да оставим либерализма на Европа, която е на път да се удави в него. Високите критерии за хуманност, каквото и да означава това, към престъпниците по затворите може да са приложими в добре уредената Белгия и в Холандия, но едва ли са адекватни тук. В този смисъл, за да си опазим двора и държавата, по-добре поне един път да се лишим от бюрократичните достижения на брюкселската либерална мисъл и да затегнем режима.

Вместо да се намаляват наказанията и да се смекчава наказателната репресия чрез премахване на тежките наказания, трябва да направим точно обратното. Все по-силно е усещането, че липсва каквато и да е адекватност на налаганите наказания спрямо състоянието на обществото. Не случайно социолозите отчитат сред хората „усещане за дефицит на справедливост”. Не е далеч от истината. Обикновеният български гражданин действително е незащитен, несигурен и е с пълното съзнание, че това е така. В някои части на „европейска” България е въпрос на време да бъдеш окраден, ограбен, набит или убит. Не случайно говорим за зверилник. И в цялата тази ситуация отиваме на най-голямото безумие да декриминализираме определение деяния, да намалим по вид и степен наказанията за други, за да стигнем до високите критерии на хуманно отношение към отчайващи рецидивисти например.

Категорично не мога да се съглася с тезата, че правата на осъденият с влязла в сила присъда престъпник са по-големи или равностойни на правата на неосъждания, на пострадалия например. Парадоксалното обаче е, че това се случва.

Пак се връщам на темата за доживотния затвор без право на замяна – вицепрезидентът Попова заявява: „ Наказателното право предвижда едно наказание, за което няма надежда, човекът не се отчита като ценност, липсва перспектива". Човек добива усещането, че доживотния затвор без право на замяна се раздава като наказание под път и над път за всякакви престъпления. Създава се внушението, че ние трябва силно да се загрижим за душения мир и ценността и перспективите на осъдения с това наказание. Въпросът обаче е, че то се налага за особено тежки престъпления като изключителна мярка, а не по правило за всички тежки престъпления. Това ще рече, че по интензитета на извършване, по своята жестокост, по своя характер, резултат, начин на извършване въпросното престъпление е изключително, откровено дръзко и крайно обществено опасно. В този смисъл то се налага за престъпленията измяна, предателство по чл. 100, 102, шпионство, диверсия, квалифицирани убийство по чл. 116, грабеж по чл. 199 ал. 2, по чл. 356е, ал. 2, престъпленията против мира, престъпления против законите и обичаите за водене на война, геноцид и апартейд. Видно е, че пределите на действие на наказанието са стеснени и очевидно освен квалифицираното убийство по чл. 116 и грабежа по чл. 199, ал. 2 няма изглед да бъде приложено в настоящата действителност. Това само подсилва съмнението, че тръгвайки от отмяната на доживотен затвор без право на замяна, ще продължим с отмяна на доживотния затвор като наказание и с намаление на пределния размер на наказанието лишаване от свобода.

Беснеещият експериментален либерализъм в наказателната материя е опасен. Не случайно в теорията се набляга на двете функции на налагането на наказанието (санкцията) – специалната и генералната превенция. Специалната е ясна – да превъзпита дееца занапред да се въздържа от противоправно поведение (в частност извършването на престъпления). В генерален план категоричността, размерът и еднаквото прилагане на предвидените санкции служат за социален буфер пред обществото – всички останали да се въздържат от извършването на престъпления с оглед на последиците, които ще претърпят (наказанието). При условие че либерализираме режима, то за каква генерална превенция можем да говорим въобще. Доживотния затвор без право на замяна не давал надежда на осъдения. Последната грижа следва да бъде има ли, няма ли надежда осъденият на доживотен затвор без право на замяна. Той получава тази присъда за умишлено, особено тежко деяние, а не току така. Всъщност в основата си този спор датира още от времето на приемането на първите наказателни закони в следосвобожденска България. И именно тогава д-р Константин Стоилов заявява, че нуждите на обществото надделяват над доктриналните разбирания в наказателноправната наука.

Не маловажен аспект е и сигналът, който се дава към обществото – че търпимостта към извършването на престъпления става все по-голяма, защото всъщност намаляването на размера на наказанията и отмяната на най-тежките наказания означава точно това.

Следва да вървим в посока на засилване на наказанията за тежките престъпления (минимум и максимум), изключване на възможността да се пада при такива деяния под минимума. Същевременно за леките престъпления с ниска обществена опасност следва да вървим в посока замяна на наказанията лишаване от свобода и глобите с общественополезен труд. Логично следва да бъде разрешен и въпросът с рецидивите и опасните рецидиви, защото случващото се показва, че рецидивът като явление, институт не се решава със сегашните мерки.

Престъпността, или по-скоро нейната плавна ескалация през годините, не може да бъде овладяна с леки наказания, либерализъм и упование във вътрешната доброта на човека, както ни се предлага. Ред се създава и се пази със санкции. Степента на тяхната строгост е обусловена от настоящото състояние на обществото. В среда, в която престъпленията са начин на живот за цели групи, в среда, в която има дефицит на справедливост и усещане за безнаказаност, либерализацията на наказателния закон е покушение срещу обществото.