Но целта на Халифата е постигната, дори той да бъде унищожен – доказа се, че не само е възможно създаването на Халифат (Ислямска държава), но и тя да оцелее в днешния свят. До преди години ислямистите се ограничаваха до контрол на определени региони и анклави. Днес вече смело създават държава със собствени правила, със собствена администрация и с ясни намерения – да подчинят останалата част от света. Тези, които не могат да подчинят, просто ще избият. Това, което спасява засега съвременния ни свят, е една човешка слабост – кой е по-велик и кой заслужава да бъде Халиф на всички правоверни. Именно тази конкуренция между ислямистките организации и водачите им от Филипините през Африка, Близкия Изток и Далечния изток им пречи действително да създадат тоталната Ислямска държава.

Но няма гаранции, че утре, след година, след пет, десет, двайсет години няма да се появи подобна организация с водачи, които да го постигнат. Време е да отхвърлим либерализма като политика и да тръгнем по стъпките на реализма, особено по отношение на ислямизма и заплахите, които той носи навсякъде, където е пуснал корени по света. При досегашната концепция, силно повлияна от опростачения и опростенчески подход на САЩ за подредбата в света, ислямските (не ислямистките) държави бяха разделяни на приятели и врагове. Приятелите са тези, с които въртиш бизнес. Враговете са тези, с които не въртиш бизнес. Просто и елементарно. Именно по тази схема в редиците на приятелите на „Запада” се редят Саудитска Арабия и Катар, а Сирия и Ирак при Садам бяха разглеждани като врагове. А Саудитска Арабия, Катар, близкия им Бахрейн са дамгосани от крайните сунитски течения в исляма. Най-радикалните школи в исляма са дело именно на сунити (ахл-ал-Суна) – хората на суната, пазителите на суната, традиционалистите, последователите на „традиционната” ислямска догма. Именно подобни кръгове изфабрикуват едни от най-крайните, мракобесни и античовешки трактовки на исляма – уахабизма (Саудитска Арабия и Катар), салафизма и други.

От другата страна стои „шиитската” ос – течение в исляма, което не слага точка в религията и допуска интерпретации на исляма. Практическите шиитските общества, респективно шиитските държави са по-отворени към света, някои от тях определено светски настроени и готови на диалог. Критиците посочват Ислямска република Иран като шиитска теокрация, която е заплаха, но събитията от последните месеци доказаха, че не Иран и Сирия са заплахи, а неконтролируемите ислямисти, създадени с вдъхновението и подкрепата на политическия ислям в Саудитска Арабия и Катар.

Изводът е, че трябва да си подбираме съюзниците. Прави впечатление, ако оставим настрана САЩ, които имат интереси, различни от тези на националните държави в Европа, че сред европейските държави цари пълно объркване по въпросите с Близкия Изток. Очевидно е, че срещу Халифата трябва да бъдат взети спешни превантивни и ответни мерки. Но да се стига до пряка военна намеса, включително с участието на войски от Европа, би било самоубийство. На този етап стъпването и на един, най-общо да го наречем „западен” войник, в Близкия Изток ще изиграе ролята на катализатор.

Самопровъзгласилият се за халиф Ал Багдади на момента ще обяви „джихад” на нашествениците „неверници”, с което авторитетът му в ислямския свят неминуемо ще се повиши. Не трябва да имаме съмнения, че ситуацията ще бъде много хитро изиграна и за пореден път ислямистките извращения ще бъдат обявени за свещена война срещу „неверниците” и техните слуги, които искат да осквернят земите на Пророка. Един подобен сценарий би могъл да доведе до радикализиране на цели обществени слоеве и съседни държави. Да не говорим за ефекта върху редица ислямски общности в Европа, включително и в България. Прекалено либерални към религиозните извращения, ние допуснахме държавите в Европа да се наводнят с пришълци, носители на всякакви радикални ислямистки идеологии. България не остана по-назад и безконтролно и безкритично прие маси от „бежанци”, които дори да не са носители на тези идеологии, в своето настоящо социално положение, са благодатна среда за разгръщане на ислямистка пропаганда на територията на държавата.

Ако се върнем на казуса с Ислямска държава, която по-точно би трябвало да бъде наричана Ислямската, защото претендира да бъде единствената и автентичната държавата на исляма, то следва да се замислим как да бъде неутрализирана в най-кратки срокове. Очевидно нейното политическо и фактическо съществуване може да бъде прекратено само и единствено от онези мюсюлмански среди и държави, които категорично отхвърлят, изначално противостоят на крайния политически ислям, изповядван от Халифата. Понастоящем боеспособни в това отношение са само Иран, кюрдските милиции и Сирия. Правилно в момента се оказва подкрепа на кюрдските сили, но те едва ли са достатъчни, за да овладеят положението, ако и да получават подкрепа по въздух.

Стратегически разумно и съвсем прагматично би било на първо място да се помогне на Сирия да спре гражданската война, което минава през признанието, че по отношение на Асад е допусната грешка, което пък да бъде последвано от помощ за режима му да възстанови контрола върху цялата сирийска територия и да затвори цялата граница с Ирак. Отделно от това би могло да се водят и разговори за участието на Иран в борбата на терен с частите на ИДИЛ. Тук основният проблем би бил, че едно подобно положение ще бъде изтълкувано от сунитския свят като провокация. И тук е мястото веднъж завинаги да се тропне по масата и режимите на Саудитска Арабия и Катар да бъдат усмирени, защото именно с техни пари и подкрепа беше създаден Халифатът такъв, какъвто сега го виждаме. Проблематична е ролята на неоосманистка Турция от гледна точка на това, че тя едва ли би взела участие в един подобен сценарий. Първо, защото ще ѝ се наложи да сътрудничи с най-големите си противници – кюрдите, Сирия и Иран, и второ, защото митът за водаческата роля на Турция в ислямския свят ще рухне. От друга страна Ердоган няма пък особен избор – самият той ислямски радикал, беше окачествен от Халифата и други подобни нему като недостатъчно радикален и в съюз с „неверници”. В най-добрия случай на Турция би било логично да бъде отредена ролята на граничен филтър, като бъде принудена да не допуска през територията си движение на маси от хора към европейските граници – България и Гърция и обратно – на доброволци от Европа към Халифата.

Някой би окачествил подобен подход като абсурден, но трябва да се държи сметка, че предвид обстоятелствата и тяхната динамика няма как да се мине без помощ от Сирия и Иран. Великобритания вече недвусмислено заяви, че по този въпрос трябва да се води диалог и да се търси сътрудничество с Иран. Въпрос на време е преосмисляне на отношението на Европа към Сирия и Иран. То е и необходимо. В тази насока вече се изказват и експерти в сферата на отбраната – генерал Франсиз Данат, началник-щаб на британската армия, недвусмислено заявява минала седмица, че Британия трябва да си сътрудничи с Асад, за да бъде унищожен ИДИЛ.

В този контекст следва да се замислим какви са заплахите и как да ги неутрализираме по отношение на България. На първо място за пореден път трябва да направим преоценка на заплахите и възможностите си да им противодействаме. Халифатът обяви територията на България за изконна ислямска земя (б. а. всяка земя владяна някога от исляма, според ислямистите, е по начало и по право ислямска и не е загубена). Това означава, че ние сме в обхвата на тяхната активност, цели и интереси. В този смисъл заплахата е свързана с конкретна дейност, и терористична и пропагандна на наша територия. Поради тази причина се налага да бъдат предприети паралелно две твърди и безкомпромисни кампании – първата да се спре потока от каквито и да е нелегални имигранти през границата, защото всеки влязъл носи риск, а втората е да се направи преглед и да се профилактират всички онези групи формални и неформални, лица и организации, за които има данни, че са били в контакт или е възможно да са били в контакт със среди близки до радикалния политически ислям. Очертава се и трето предизвикателство – как да се противодейства на граждани на държави членки, които са съпричастни към радикални ислямистки идеологии. Тази задача би има решения в две направления – обмен на данни за подобни лица и организациите им с другите държави членки и по-строг контрол върху лица, идващи от държави членки, където е регистрирана подобна активност.

Очевидно е, че ситуацията се нуждае от твърда ръка и безкомпромисна политика, въпреки очаквания вой, който ще бъде нададен от някои либералстващи среди в страната.

Вероятността да се обособи самостоятелна кюрдска държава понастоящем е огромна. Но нейното съществуване и създаване минава през победа на Халифата. Разбира се, съществува и другата вероятност – формално да се появи Кюрдистан, но той да остане фактически разпокъсан в една вечна битка със сунитските крайни ислямистки организации, каквато е и ИДИЛ.

На този етап едва ли обаче това е възможно. Нито щатските бомбардировки, нито кюрдските милиции са способни да решат въпроса кардинално и окончателно. А това е проблем, който касае сигурността на половината свят и най-вече на съседните държави и Европа.

Темата за сигурността не се изчерпва с милионите бежанци и нелегални имигранти, които заливат средиземноморските държави, Турция, а през Турция и България. Не се отнася само и до опасността от терористична дейност на територията на Европа. Такава има и сега, при това дело на граждани на държавите членки. Не бива да подценяваме и други аспекти, които макар и не чак толкова видими, пряко заплашват европейските държави. Един бегъл поглед върху картата на Близкия изток, Иран и Афган очертава „Южният път” на дрогата – от Афган през Иран, Иракски кюрдистан, Турция, през България, нататък през Сърбия или Албания/Косово до Дурас и все към Западна Европа и САЩ върви трафика на хероин. По обратния път – през България и Турция, през Иракски Кюрдистан и Сирия върви пътя на синтетичната дрога към богатите клиенти в Близкия изток. Всеизвестно, че там където има наркотици, има и тероризъм, защото търговията с опиатите генерира огромни приходи, които се ползват за въоръжаване и логистика на ония групи, които защитават регионите, в които се произвежда дрога. Затова малко смешно е да се твърди че Халифатът се издържа само от продажба на петрол и робини по пазарите. Вероятно е вярно и по-страшното, че ислямистите са овладели и част от трафика на хероин и други опиати. Това в комбинация с щедрото финансиране, което продължават да получават от саудитски уахабитски среди плюс подкрепата на някои чужди разузнавания, включително и от тук, от Европа, наистина ги превръща в незаобиколим фактор в Близкия и Средния изток.

По пътя на дрогата се движат както други контрабандни стоки, така и хора – проституция, бежанци, нелегални имигранти, откровено криминални типове, търсещи спасение в либералния свят от изпълнение на присъдите си в собствените си държави.

В този контекст най-застрашени са държави като България – слаби, с лоша гранична охрана, с практически унищожени служби за сигурност, армия и гранична охрана. Дори страни като Италия се задъхват икономически – италианският военноморски флот харчи по 9 млн. евро месечно, за да вади от водата хилядите, идващи от Азия и Африка в Европа. Стотици милиони евра годишно потъват само за издръжка на лагери, медицинска помощ, храна и други дейности, свързани с нелегалната имиграция. Практически Европа е изправена пред един нерешим въпрос. Нерешим, ако не настъпи рязък и твърд, категоричен обрат както в разбиранията кой и как може да влиза на територията на държавите членки, така и най-вече по отношение на външната политика, която трябва да се следва по въпросите за Африка и Близкия изток, Афган и други страни.

Именно поради прекалено либералната си и мекушава политика по отношение на външната за Европейския съюз имиграция, Европа остана слисана, за пореден път изненадана и задъхана, пред случващото се в Сирия и Ирак. Първи цената за това безсилие ще платят държави като България, които са в контактната зона и са крайно неподготвени за каквито и да е мерки – превантивни, защитни, ответни. Не бива да пропускаме и факта, че с присъщия идиотски либерализъм години наред ни убеждаваха, че организации и терористи като ИДИЛ са борци за свобода и права. Европа настойчиво си затваряше послушно очите, докато подобни касапи се упражняваха в „налагане на демокрация”  - Кения, Нигерия, Сомалия, Либия, Египет, Сирия и така до безкрай. До преди по-малко от 5-6 месеца и дума не можеше да се каже срещу Свободната сирийска армия, част от която бяха откровено терористичните групи ислямисти – фронтът „Джабхат Ан Нусра” и ИДИЛ. Говореше се за умерена сирийска опозиция – в условията на въоръжен конфликт умерена опозиция няма, а и за сведение на западните „стратези” - няма и умерен сунитски ислям. Това е кабинетна измислица на западноевропейските анализатори на исляма. При подобни социални взривове радикализацията, религиозната радикализация, на цели слоеве от населението е въпрос на време. Не че няма определени среди, които не споделят подобни крайни идеологии, но обикновено именно те стават жертва на войнстващия фанатизъм. С присъщата за съвременна Европа тъпоумност и липса на каквато и да е концепция за бъдещето, на всичко отгоре огромни потоци от финансови средства, оръжие, разузнавателна информация и стотици „доброволци” бяха пропуснати през турската граница (с охотното съдействие на ислямистите на Ердоган, разбира се), за да навлязат в Сирия и да бъдат употребени за „демократичната революция”. И „демократичната революция” се изроди в ислямистка касапница над стотици хиляди, дори милиони обикновени хора, които нямаха намерение да изоставят светския си, нормален живот в Сирийската арабска република. Нещо повече, в началото уж наши приятелски (б.а – приятелски на България) служби и разузнавания акушираха и направляваха ислямистката революция – факт, който се потвърждава от безспорното и признато присъствие на „американски инструктори” и турски резиденти сред редиците на „Ан Нусра” и ИДИЛ.

Когато вълната от насилие преля в съседен Ирак – държава с разбита армия, с разбита икономика, политически, етнически и религиозно разделена, Европа се сети, че нещо твърде страшно се мъти на югоизток. И пред слисаните погледи на мудните европейски бюрократи се пръкна един анахронизъм от средновековието – Халифатът, Ислямската държава.

Нито Европа, нито САЩ успяха да научат уроците от миналото, а именно че когато се извършва едностранна намеса, включително и чрез акумулиране на революции, това води до кланета и геноцид на „революционерите” над мирните жители. Прословутата Арабска пролет, както казват, се обърна на опустошителна Арабска зима с непредвидими за страни като България последици.

Ненаучените уроци от миналото водят именно до кървавото настояще. В продължения на десетилетия западната цивилизация последователно и безкритично подкрепяше разнообразна палитра от сунитски режими – някои от които крайно радикални и финансиращи ислямския тероризъм, който има за основана цел да унищожи „прогнилия Запад“. Този дуализъм във външната политика – да подкрепяш и поощряваш тези фактори, които искат да те унищожат, е водил не веднъж до ситуации като настоящата.  

С недоумение може да бъдат приети думите на американския военен министър Чък Хейгъл, който в типичния простоват и по-скоро просташки стил на американската администрация, заяви, че такова чудо не е имало. Всъщност има. Нима „Боко Харам“ са по-различни, нима талибаните бяха по-умерени. А „Аш Шабаб“ в Сомалия? Списъкът е безкраен. И в основата на списъка назад във времето лежи подкрепа и финансиране, идващи от Запада, за да се акумулира, да се акушира тяхното пръкване.

А докато събитията се въртят с главоломна скорост, Европа едвам се пробужда за действие. Британският министър-председател откровено призна, че Халифатът е проблем и съществуването му е недопустимо. Той обаче посочи един път на действие, който показва, че в политиката на Европа може и да има обрат – включването на държави от региона като Иран, с които да се овладее заплахата. Друг е въпросът, че понастоящем Великобритания е в изолация, а държави като Франция например са пряко свързани с дейността на ИДИЛ, включително финансиране, доставка на оръжие и разузнавателна информация в миналото.

Поуката е много проста и ясна – трябва да спрем (по-точно правителствата на националните държави и ЕС) да се месим по подобен безотговорен и безпардонен начин в Близкия и Средния Изток. На всяка една намеса, включително на ниво финансиране и подкрепа за всякакви фундаменталисти. Липсата на елементарни граници, т.нар. „червени линии”, които не трябва да се прекрачват, катализират хаоса и взривяват цели региони. А Европа е доказала, че последното нещо, с което умее да се справя, са кризите. Нуждаем се от категоричен обрат в концепцията до къде може и до къде не може да се намесваме в чуждите вътрешни работи. Практиката доказва, че до момента всеки опит в Близкия Изток е грешка.

В България в крайна сметка ще бъдем принудени сами да се оправяме с последствията.  Вероятно в нечий брюкселски мозък вече се мъти мисълта да оставят южните държави членки като буфер и да минимализират щетите. Друг е въпросът, че ако не скъсаме с наивистичните представи за света, едва ли ще можем нещо да променим.

Понастоящем и занапред България се нуждае от твърда и безкомпромисна политика по отношение на нелегалната имиграция, по отношение на рисковите общности с оглед на ислямският фундаментализъм. Не ни е нужна политика на ненамеса, а на баланс със светските режими в Близкия Изток, доколкото останаха такива след „ювелирните” акции на Вашингтон и Брюксел. Останалите трябва да бъдат поставени в изолация, нещо което трябва да се случи и с Халифата, на който все още някои европейски държави продължават да продават оръжие и логистична подкрепа...