В действителност бих могъл да се съглася с една част от тезата на експерта, а именно, че Гърция беше „спасена” в интерес на частните кредитори или иначе казано на френските и немски банки, които щедро чрез изкупуване на държавни облигации са финансирали пропадналата ни съседка дълги години. Наистина т.нар. европейски лидери дадоха поредната индулгенция на Гърция, за да спасят собствения си инвестиционен сектор – никак не би било добре някоя френска или немска банка да бъде изправена на ръба на платежоспособността или направо обявена в несъстоятелност.
Съвсем отделен е въпросът обаче необходимо ли беше на Европа да бъде реанимиран един труп, какъвто във финансово и икономическо отношение е гръцката държава. Следва ли всички солидарно да плащаме за гръцкото безумие двайсет години назад и за лакомията на частните кредитори.
Въпрос на политика и на приоритети. Зад тази йезуитска фраза се крие всъщност страхът на официален Берлин и Париж частните банки да не бъдат въвлечен в капан, който лесно може да се пренесе в собствените им икономики. И тук вече става очевидно, че в сегашния формат на ЕС всеки мисли първо за собствения си …гръб. В това, разбира се, няма нищо лошо, ако ЕС беше във формат „Европа на отечествата“, а не сегашният бюрократичен конгломерат, муден и отслабен от собствената си бумащина. То е ясно, че двете силни икономики дърпат конците и ще става, каквото те кажат, икономическото превъзходство логично се трансформира в политическо такова. Не разбирам обаче защо трябваше да се играе тази игра ва банк със спасяването на фалиралата Гърция.
За мен това е едно политическо отлагане на проблема, а и замазване или по-точно отлагане на отговора на големия въпрос – как се допусна това да се случи и какво гарантира, че занапред няма да е и по-зле?! Не очаквам скоро въобще какъвто и да е отговор, още по-малко пък що-годе смислен.
Лично аз не вярвам в заключението на Уайнбърг, че при друг подход гръцкият народ щял да бъде пощаден. Примерите с Мексико и Бразилия не са удачни. Най-малкото защото Мексико например в периода на кризата, чиято кулминация е през 1982г., е с приоритетно участие на държавата в икономиката, а самата мексиканска икономика е много податлива на външни влияния. Реформата през 1982 г., за която говори Уайнбърг и в която самият той е участвал много трудно може да се нарече успешна за Мексико. Най-малкото процесите, които след това се развиват, са нееднозначни.
Всъщност, големият печеливш е САЩ – на САЩ се падат около 90% от външнотърговския оборот на Мексико, но това е съвсем друга тема. Паралелът с Гърция и гръцкото положение е по-скоро механичен, отколкото логичен.
Гърция винаги е била любимото лошо дете. По стечение на политическите и исторически реалности винаги е била добре обгрижвана – и политически, и финансово, и икономически. Сегашната ситуация е пак такава. Е да, ще трябва да си поизстрадат малко за гяволъка, но е факт, че Гърция отново беше спасена и получи поредната индулгенция да я кара както и преди. Далеч съм от мисълта, че Гърция ще спазва строга финансова дисциплина и злоупотребите ще престанат. Най-малкото няма никакви податки, че това ще стане. Да, реформи някакви ще има. Да, на някои ще им орежат някои социални придобивки, но дали ще бъде решен въпросът с харчовете и простата сметка, че не може да се осланяш постоянно на кредити и дотации.
Общо взето, гръцкият сценарий е ясен – вероятно държавата ще бъде държана на командно дишане дотогава, докато двете големи и подопечните им частни кредитори на Гърция имат интерес. Любопитно ми е дали подобно нещо ще бъде направено и за Испания и Португалия.
И тук изниква големият въпрос докога ще се вземат половинчати решения, предизвикани от безумна спекула и хитрини на дребно? Всичките критерии, регламенти и директиви, които се издават с нечувана бързина, се оказват безсилни неприложими. В случая пред гръцката хитрост. Парадоксалното е, че вместо да се отстрани тумора, той се оставя да дава разсейки.
В общественото пространство непрекъснато се говори за праг на дефицитите в държавните бюджети, за свиване на разходи и други стриктни мерки, които би следвало да водят до стабилност. Е, къде е приложено това при Гърция? Как бдителният иначе брюкселски бюрократ допусна милиардите на Европа да изтекат под формата на узо и сиртаки? Двоен стандарт, може би. Или някакви „висши” съображения, които ние, простосмъртните, не разбираме…
В сегашната си форма ЕС доказа, че не е нищо повече от една тумба, в която по-силните шамарят по-слабите (Унгария например) и раздават фандък на любимците си. Това при всички положения не е съюз. Логично е, разбира се, този, който плаща, да поръчва музиката, най-просто казано, но от друга страна защо всички останали трябва да го търпят за своя сметка? Съвсем отделен е проблемът със самовъзпроизвеждащата се бюрокрация и безумна брюкселска администрация. Без всякакво съмнения този съюз е колкото муден, толкова и слаб, т.е. много муден, много слаб. Примерът с Гърция е показателен за това как правилата не се спазват и няма да се спазват и как не трябва да се правят нещата. Е, в случая ще платим за добруването на немските и френски банкери. Казвам ще платим, защото българите също са платци, може и с малко, но внасяме.
На фона на всичко това като българи следва да си отговорим това ли желаехме и това ли е всъщност изпълнението на онези велики обещания от времето на кабинета на ОДС, през царското правителство, тройната коалиция и сегашните управляващи?! За това ли ние сме в този съюз, да дотираме гърците или други държави, докато брюкселски чиновници ни обясняват колко сме зле. Къде бяха въпросните многознайковци, когато се наливаха милиарди в Гърция и гръцката държава трупаше само дългове. Къде бяха ОЛАФ, за да установят, че в Гърция на квадрат се лъже и маже със субсидиите за земеделие примерно? Заключението е, че за гръцката мусака са виновни всички, които в годините са спали, отпускали са пари и нищо не са контролирали. Познато от нашата действителност, нали?
Лично аз не приемам такъв подход и подобна политика. Наречете го евроскептицизъм, въпреки, че с оглед на случващото се скептицизъм е слабо казано. В този си формат и така структуриран ЕС уверено върви с маршова стъпка към „Залезът на Запада”.
Може би най-добрият вариант е „Европа на отечествата’ – примат на националните държави, по-малко администрация, по малко регулация. Тогава всеки сам ще отговаря за собственото си бъдеще и няма да се повтори фарса с Гърция.
